Понеделник, 24 Април 2017
Понеделник, 24 Април 2017
Умберто Еко: Дейността на писателя се състои в това да „създава“ своя собствен читател

Умберто Еко: Дейността на писателя се състои в това да „създава“ своя собствен читател

Днес Умберто Еко щеше да навърши 85 години

Роден е на 5 януари 1932 година в град Алесандрия в Северна Италия. Фамилното му име е абревиатура на латинската фраза „ex caelis oblatus” – ”дар от небесата”.

Баща му е счетоводител и е мобилизиран по време на войните през 30-те и 40-те години. По време на Втората световна война Умберто Еко и майка му Джована живеят в малко планинско село. След войната учи средновековна философия и литература в Торинския университет и през 1954 г. се дипломира с работа върху Тома Аквински.

Еко се описва като ”философ, който пише романи само през почивните дни”.

През 1956 година публикува първата си книга ”Естетиката на Тома Аквински”, която е разширен вариант на докторантурата му. По същото време Еко изоставя католицизма.

"Най-важното качество на честния човек е непоносимостта към религията, която ни кара да се страхуваме от най-естественото нещо на този свят, смъртта, и ни кара да мразим единственият красив подарък на съдбата – живота”, казва Еко.

От 1956 г. до 1964 г. работи като културен редактор в държавните радио и телевизия RAI. По същото време чете лекции и в Торинския унивеситет.

В края на 70-те години вече е разпознаваем експерт и философ, но едва с първия му роман, ”Името на розата” от 1980г., става известен извън академичните среди.

 Умберто Еко е автор на емблематични романи като ”Името на розата”, ”Махалото на Фуко”, ”Пражкото гробище” и други. Последният му роман е ”Нулев брой”.

Според Еко ”книгите винаги разказват за други книги, а всяка история разказва друга история, която вече е била разказана”.

Предлагаме ви откъс от неговите лекции "Изповедите на младия романист“:

„Тези лекции са озаглавени "Изповедите на младия романист“ и имате пълно право да се запитате защо, при положение че карам седемдесет и седмата си година. Но така стана, че публикувах първия си роман, "Името на розата“, през 1980, което означава, че започнах кариерата си на романист преди някакви си двайсет и осем години. И така, смятам се за много млад и определено обещаващ романист, който досега е издал само пет романа и ще издаде още много в следващите петдесет години. Това текущо дело все още е недовършено (иначе нямаше да е текущо), но се надявам, че съм натрупал достатъчно опит, та да споделя с няколко думи как пиша. Ще се придържам към духа на Ричард-Елмановите лекции и ще се занимавам с художествената си проза, а не с академичните си статии, макар да се смятам за учен по професия, а в попрището на романа съм само аматьор.

Започнах да пиша романи като дете. Тръгвах от заглавието, най-често вдъхновено от тогавашните приключенски книги, които доста приличаха на "Карибски пирати“. Незабавно рисувах всички илюстрации и после се захващах с първата глава. Но тъй като винаги пишех с едри главни букви, за да имитирам печатните книги, само след няколко страници се изтощавах и се отказвах. И всяка от творбите ми оставаше недовършен шедьовър – като Недовършената симфония на Шуберт.

На шестнайсет, много ясно, започнах да пиша стихове, като всички юноши. Не си спомням дали нуждата от поезия доведе до разцъфтяването на моята първа (платонична и тайна) любов, или беше обратното. Съчетанието беше катастрофално. Но, както веднъж писах – макар и под формата на парадокс, вложен в устата на един от моите измислени герои, – има два вида поети: добрите поети изгарят стиховете си, когато навършат осемнайсет, а лошите продължават да пишат поезия цял живот1.

Как да пишем

Когато журналистите ме питат: „Как написахте своите романи?“, обикновено ги срязвам веднага, като отвръщам: „От ляво на дясно“. Давам си сметка, че това не е задоволителен отговор и може да предизвика известно недоумение в арабските страни и в Израел. Сега имам малко време да отговоря по-подробно.

Докато писах първия си роман, научих няколко неща. Първо, „вдъхновение“ е глупава дума, която хитрите автори употребяват, за да ги гледат с полагащото се на творците уважение. Както се казва, геният е десет процента вдъхновение и деветдесет процента пот. Твърди се, че френският поет Ламартин често описвал обстоятелствата, при които създал едно от най-хубавите си стихотворения: разказвал, че му хрумнало напълно готово в миг на озарение една нощ, докато бродел из гората. След неговата смърт някой намерил в кабинета му впечатляващ брой чернови на това стихотворение, което той писал и пренаписвал години наред.

Първите критици, които рецензираха „Името на розата“, казаха, че романът бил написан под влиянието на сияйно вдъхновение, но че поради концептуалните и езиковите трудности е достъпен за малцина. Когато книгата постигна забележителен успех и се продаде в милиони екземпляри, същите критици казаха, че за да забъркам такъв популярен и четивен бестселър, без съмнение съм следвал механично някаква тайна рецепта. По-късно решиха, че успехът на книгата се крие в компютърна програма – забравяйки, че първите читави компютри със софтуер за писане се появиха едва в началото на осемдесетте, когато моят роман вече се печаташе. През 1978–1979 единственото, което се намираше – дори в Щатите, – бяха едни евтини компютърчета, произвеждани от Tandy, и на никого не би му хрумнало да пише на тях нещо повече от писмо.

Малко по-късно, донякъде раздразнен от тези обвинения за компютъра, изготвих истинската рецепта как да се напише бестселър с компютърна програма:

Преди всичко очевидно ви трябва компютър – той е интелигентна машина, която мисли вместо вас. За много хора това ще е категорично предимство. Нужна ви е само програма от няколко реда, дори децата могат да я направят. После вкарвате в компютъра съдържанието на стотина романа, Библията, Корана и няколко телефонни указателя (много са полезни за имената на героите). Да кажем, нещо от порядъка на 120 000 страници. След това с помощта на друга програма ги разбърквате; тоест смесвате всички тези текстове заедно и задавате някакви условия – например махате всички букви „е“, – за да имате не просто роман, а липограма в стила на Перек. В този момент натискате бутона „Отпечатай“ и тъй като сте махнали всички „е“-та, получавате малко по-малко от 120 000 страници. След като ги прочетете внимателно няколко пъти и подчертаете най-важните моменти, можете да ги отнесете в някоя пещ. После просто си сядате под някое дърво с парче въглен и тесте хубава хартия, оставяте умът ви да се унесе и написвате два реда – например: „Луната е високо в небето / и вятърът шумоли“. Може би в самото начало няма да прилича на роман, а по-скоро на японско хайку. Няма значение, важното е да се започне.

Като си говорим за бавното вдъхновение, написах „Името на розата“ само за две години по простата причина, че не ми се налагаше да правя никакви проучвания за Средновековието. Както казах, докторската ми дисертация бе върху средновековната естетика и в по-нататъшните си изследвания също се занимавах с този период. През годините посетих множество романски абатства, готически катедрали и прочее. Когато реших да напиша този роман, все едно отворих един голям шкаф, в който бях трупал с десетилетия средновековни записки. Целият този материал ми беше в краката и трябваше само да избера какво ми трябва. Със следващите романи положението беше различно (макар че, изберях ли дадена тема, то бе, понеже вече ми беше донейде позната). Ето защо по-късните ми романи отнеха много време – осем години за „Махалото на Фуко“, по шест за „Островът от предишния ден“ и „Баудолино“. Бяха ми нужни само четири за „Тайнственият пламък на кралица Лоана“, защото той се занимава с нещата, които четях като дете през трийсетте и четирийсетте години на ХХ век, и можах да използвам немалко стари материали, които ми се намираха вкъщи – комикси, плочи, списания и вестници: накратко, цялата ми колекция от спомени, носталгия и незначителни факти“.

           

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар