Петък, 21 Септември 2018
Петък, 21 Септември 2018

Прощаваме се с големия български художник Никола Манев

Прощаваме се с големия български художник Никола Манев

„Знаете ли кой е най-тежкият развод в живота на човека? Не знаете! Това е разводът между душата и тялото. Душата продължава да жадува страстно и да иска всичко, а тялото вече отказва. Драма!...”

Сбогуваме се с големия художник Никола Манев. Творецът почина в събота в парижка болница от мозъчен инсулт – три дни преди да навърши 78. Не дочака този ден.

След като до българите достигна тъжната вест, съболезнователните материали, негови изказвания в интервюта пред медии, отново ни припомниха какъв човек и творец беше той и колко голяма е загубата за България и за света от кончината на интелектуалци от неговата височина.

Погребението на именития художник ще бъде в България.

Приживе Никола Манев заявил желанието си да бъде положен в „чирпанска земя“. В Чирпан се намира неговата галерия, която художникът завеща на града и в която всяко лято организираше творчески празници.

Никола Манев има над 160 самостоятелни изложби в цял свят. Автор е на над 5000 творби, голяма част от които са притежание на музеи, обществени и частни колекции в над 30 държави. Художникът бе член на Управителния съвет на Есенния салон на изкуствата в Париж. Носител е на наградата на френското правителство за чуждестранни художници-стипендианти /1966 г./, на златен медал от конкурса "Шенавар" във Франция и на наградата за демокрация на къщата "Форд" в Париж /1968 г./

Никола Манев е роден на 28 август 1940 г. в Пазарджик. Запалва се по рисуването от своя баща - арх. Стефан Манев и семейния приятел - живописеца Васил Стоилов. Учи в Художествената академия в София. Първата си изложба прави в Смолян през 1961 г. На следващата година заминава за Франция, където е приет да учи в Академията за изящни изкуства в Париж. Завършва живопис в класа на проф. Морис Брианшон.

"В България ми писаха 2, във Франция ми дадоха 6!", казва в едно от интервютата си художникът с усмивка.

Манев се установява да работи в Париж в ателието си в Ил Сен Луи и твори в Париж повече от 50 години, до смъртта си. За това половин столетие, обаче, винаги не само е твърдял, но е и доказвал, че се чувства "кръвно свързан" с България.

Може би заради това, все търсеше начин, да пусне нови "корени" в родината: През 2000-та година купи Тянковата къща - старинна възрожденска сграда в Чирпан, която дари на общината на родния си град - реставрира я със свои средства и я превърна в галерия.

През есента на 2003 г. организира Есенни дни на културата в Чирпан с награден фонд. През годините правеше дарения със свои творби на галерии и в други градове на България - във Варна, Ловеч, Троян, Пазарджик, Полски Тръмбеш и др.

Съвсем заслужено получи почетно гражданство в тези български градове и наградата "Златен век" - звезда, на българското Министерство на културата.

През октомври 2016 г. бе обявен за "Общински дарител на годината за средни общини".

В едно интервю Никола Манев казва: "Колкото и да се мъча да стана французин, не мога. Останах си българин! Независимо, че много обичам Франция. Франция ми е дала много и продължава да ми дава. Франция ме издържа. Рисувам в Париж, всичките ми творби се раждат в Париж - моите рожби, сътворени с четката са от Париж. Но кръвта ми е чисто българска, какъвто съм и аз! Копнея за България".

Никола Манев ще остане за вечен упокой в родната земя. В Чирпан. Където беше винаги неговата душа.

 

NBOX публикува откъс от книгата “Пленникът на светлината” – записки от разговори с Никола Манев на Елка Няголова и Валерий Пощаров:

„ЖЕНИТЕ – светлини по пътя на художника…

След много години, когато както сам казва „вече е пораснал”, Манев ще анализира собствения си живот. Ще търси значението на тази голяма и пъпна за света дума любов, връщайки се към собствените си преживявания…
„Сещам се за Елза Триоле – любимата на Арагон. Толкова хубави стихове и е посветил, но не се е женел за нея. И защо трябва?! Дадената дума е страшно нещо…Един поет може да умре за една жена, но един художник – едва ли. Безкрайно може да се обича само Бог. А жената? Тя не е божество, все пак… Влюбената, без задръжки, фатална жена е по-страшна и от чумата. Ето, например Ками – тя е един пожар срещу Роден. При тази връзка е захабено едно не по-малко дарование. Някои даже пишат, че е била и по-надарена от него… Самосъхранението на таланта диктува тези ми размисли. Страшна е тази дума „любов”, плаши ме… Ако художникът се хвърли в Голямата любов, той изгаря един капитал, изгаря самия себе си… Но край всичките тези гиганти преди нас е имало може би и големи жени – те са съзнавали, че са само епизод в живота на гигантите. Проблемът е друг – че гигантите са малко…”

На тази тема неведнъж сме разговаряли с Кольо през годините. Връщали сме се към детайли. Спомняли сме си живота на свои кумири: например, живота на Гоген, съзнателното му бягство от краткотрайното земно блаженство, дали е бягал всъщност от нещо, или към нещо? Към Таити. 
Никола Манев не прави изключение от този коловоз на емоции, вибрации и страсти. Още в края на казармените години пътя му пресича една Венета. Оная, която „после Отечеството…” Венета Паскалева – Вени, е стюардеса. Тя му дава един друг поглед към необята. Тя е момичето, слизащо за срещите им от небето… Тогава и двамата не са и предполагали, че след много години художникът ще се връща в картините си към него. Тези му творби са по-успокоени и лирични. Композиционно не са претоварени. Има едни незаети пространства в тях, благодарение на които работите „дишат” по-свободно. Те придават ефирност и едновременно смислова натовареност на внушението. Напомнят една банална, но вярна фраза, отнасяща се за изящната словесност: поезията не е в думите, а между тях. Дали може това да се съотнесе и към живописта?

„Изцяло – е отговорът му. – Най-трудно се рисуват празните пространства. И трябва да ги намериш така, че да подчертаят „казаното”. Така е и в киното. Добре улучените мълчания „говорят” най-добре…”

Кратката им, но светла любов с Венета разпалва въображението на младия художник. За жалост, по-късно тя загива в авиокатастрофа… 
Но младостта е оня вездесъщ маг, който сменя декорите, връща усмивките, направлява внезапните завои на сърцето. 
И вече студент в Париж, Никола среща Франсоаз Делмас – фина, интелигентна, влюбена във френската литература. Франсоаз е библиотекарка, а той по това време усвоява тънкостите на френския език. Тя му помага в това и навярно оттогава е и любовта му към Верлен и Рембо. Не, не само оттам – генът на арх. Стефан Манев също му говори в рими.
„Скоро се чувахме с Франсоаз по телефона – по-късно споделяше Кольо. – Сега тя е на 75 години…”

И внезапно добави: „Знаете ли кой е най-тежкият развод в живота на човека? Не знаете! Това е разводът между душата и тялото. Душата продължава да жадува страстно и да иска всичко, а тялото вече отказва. Драма!... Имах една милосърдна сестричка, която се грижеше за мен в болницата – хубаво дете, на около 25 години, да не му се нагледаш. И & казвам: ще те поканя на гости в моята къща в България. Ама трябва да дойдеш с твоето момче, че знам ли, да не направя някоя грешна стъпка…”

А тогава, в младостта, когато даже още не е и помислял за „развода” между душата и тялото, тогава преживява най-пламенната си любов. Жустин Боверже. Две години са заедно – Той, Тя и кученцето Мике. И накрая тя поставя категорично въпроса за женитба… Никола е уплашен. („Борис Виан има една поема – „Дезертьорът”… Аз съм вечният дезертьор в любовта. Все бягам…”)

Жустин става все по-нещастна. Страда и той. Престават да се виждат. Никола споделя с баща си, който тогава е в Париж. „Как можеш да изтървеш такова момиче?!” – крещи архитектът и пак забива ножа... 

„Една вечер събудих моя приятел, Межит Бен Нежма, който беше чертожник на баща ми в Тунис. Разказах му и той ме убеди, че трябва да се оженя за Жустин. Купих бутилка и отидох пред дома и. В този момент спря кола и тя слезе от нея, съпроводена от млад мъж. Беше се залюбила с един италианец. Аз започнах да викам : „Жустин, Жустииин, обичам те!” Тя заряза италианеца и се хвърли на врата ми. Отидохме с нея, с родителите и и с приятелката и Мишел (фотографка), та… отидохме на ресторант, пихме скъпо вино и поисках ръката и. Преспах у тях, а на сутринта се събудих изтрезнял. Бях като обезумял – навсякъде ме сърбеше, усещах, че ледени душове ме обливат, повръща ми се – лудост! Казах, че променям решението си. Жустин припадна, майка и и сложи някакъв парфюм под носа, за да се съвземе и мъдро каза: По-добре сега да вземете това решение, отколкото по-късно. Метнах се на влака и запраших към Южна Франция, при един приятел на баща ми – арх. Клод Басие. Десет дни обикалях пещерите в Ласко, реех се като перушина в буря. Беше в сезона на сълзите и дъжда… Когато се върнах в Париж, Жустин беше излязла от болницата. Любихме се лудо в квартирата ми, а после тя се ожени за Ги. Побеснявах, когато видя жълтия му фиат! Но живяха щастливо 20 години заедно… А аз винаги женя любовите си и поддържам връзка с тях. По-късно Жустин стана моя колекционерка. И приятелка завинаги.“

Младостта и Париж го учат на любов. Там всеки ъгъл, всеки тротоар има своята история. И създава истории… Така през 1970 г., когато живее в Сите Дезар, в близка витрина вижда силуета на момиче. А после потъва в очите и. Те са синьо-зелени и… погубващо-красиви! Така вижда за първи път румънската еврейка Роксан Поасон. Тя живее в Ситето. С 10 години е по-млада от него. 
Двамата имат вълнуващи преживявания и пътувания. Веднъж от Марсилия вземат корабче и отиват до Неапол. Още първата вечер в един ресторант, притиснати един до друг танцуват като в сън. За нея той поръчва красиви и любими неаполитански песни… Танцуват на „Маруцела”, която той припява до нея, а после на популярната: „Не ме напускай, не ми причинявай такава мъка, върни се в Соренто, накарай ме да живея!” – колко ли влюбени трепетно са слушали тези песни, изпълнявани от много тенори: Карузо, Робертино Лорети, а в по-ново време и от Хосе Карерас, Пласидо Доминго, Лучано Павароти… С Роксан отиват до Сицилия, завежда я и до Тунис, за да отпразнуват 30-годишния му Рожден ден. Той не отлепя поглед от очите и, според него - още по-красиви, защото са с лек виолетов грим… Прекрасна живопис, с фона на морето отсреща… Там, на плажа, тя измисля мила игра: завързва му очите и заравя в златния пясък 30 дребни предмета – символни подаръчета, които му е приготвила, а той трябва да ги открие… И Никола започва да разравя край себе си пясъка, като при всяка находка Роксан възторжено извиква… И се натрупват до него съкровища: Малко гребенче - за винаги рошавата му глава, четка № 1 – за подписа му под всяка картина, миниатюрно шишенце с навито на руло листче, изписано с нейния почерк: „Je t'aime!”… Щастливи са като деца. И всичко между тях е прекрасно, но… Роксан е болезнено ревнива. И страда! (...)

В София, в началото на 70-те пламва любовта му с Катя Филипова. По това време тя е красиво, слабичко и много талантливо момиче. 
„Гласът & дълбаеше като с ножче по кората на душата! Тогава бях добър приятел с Емил Димитров и се събирахме често заедно. Една вечер Катето изпя „Налей ми вино..“ и каза на всеослушание, че ми посвещава тази песен… Преди десетина години тя беше специален гост на фестивала ми в Чирпан. Останахме си големи приятели до смъртта и. А имаше до себе си един много предан и мил човек, който я обичаше…”

С холандката Йохана се запознават в едно парижко кафене…
„В един тих следобед на същата тази съдбовна за мен 1973 г. бяхме седнали с Коцето Казански в едно кафене и си говорехме оживено за смъртта на Пикасо. Медиите гърмяха, целият свят се прекланяше пред този магьосник. На съседната маса седяха две мили момичета с кученце в скута на едната. В моя стил започнах закачливо да им говоря. Оказа се, че те са две сестри, холандки. Е, никой „отгоре“ не ми даде сигнал да млъкна и да си гледам кафето и приятеля… Неведоми са пътищата Господни! Оказа се, че това са две сестри и Казански моментално хлътна по едната от тях. А другата, мъничка, слабичка и тайнствено усмихната, ме гледаше с широко отворени очи, в които имаше смесица от преданост и любов. Казваше се Йохана. Започнахме на шега да се виждаме с двете сестри и с Коцето се майтапехме, че ще ставаме баджанаци. Той се беше влюбил и хлътна жестоко по сестрата на Йохана. Това му струваше по-късно много емоции и страдания, докато един ден се разделиха с момичето си. А Йохана ме следваше, тиха, влюбена и покорна, та цели петнайсет години. Знаеше, че думата „брак“ е табу и никога не я споменаваше. Знаеше, че аз имам само една любов, с която Бог ме е венчал и беше готова, както казва Борис Христов в едно свое стихотворение, да бъде скромният метач в храма на изкуството.
Йохана имаше две сестри и двама братя. Семейството им беше протестантско и живееха недалеч от Амстердам. Когато за първи път им гостувах, на вечерята всички бяха тихи и се хранеха усърдно. Йохана ми прошепна, че никой няма да ме подканя и трябва да вечерям бързо. Балканският ми нрав и привички за продължителни гуляи с весели разговори и шумен смях тук бяха персона нон грата.“

След 11 години негово бягство от сериозно обвързване тя ще стане майка на децата му Сара и Александър. Тази връзка е значително по-спокойна и без силни емоционални амплитуди. Йохана ще го следва в неговите скитания на юг и в Тоскана, ще му готви и ще се грижи за него, с онази протестантска вярност и покорност... И така цели 11 г., докато той узрее, че трябва да имат деца. Сара се ражда в Сан Тропе. Там светлината е прекрасна, той рисува трескаво, ядат стриди и пият хладно розе. Една нощ раждането започва. Съсед-пожарникар ги метнал в колата си и ги отвел в болницата. (...)

Йохана получава от съдбата жадуваните деца. Връзката и с Никола е спокойна и последователна. Без особени страсти текат тези години. За да станат накрая непоносимо драматични…
Те са заедно в Холандия. Той превръща в ателие изоставен приют за проблемни деца. Празен. И прекрасен за творческо самовглъбяване. Запазена е само противопожарната инсталация… Като че нарочно, за да влезе в „сценария” на живота му, в който – лично за него вече всичко се е объркало. Така, както става, когато те връхлети Голямата любов… В този момент от повествованието ни ще я наречем само ТЯ. Никола е получил поредното и страстно и опожаряващо душата писмо. Прочел го е и е побързал да го унищожи, за да не попадне в ръцете на Йохана. Изгаря го. И в момента, в който тази малка хартийка пламва, от пушека се задейства инсталацията. След 3 минути помпиетата (пожарникарите) са на адреса. Има пожари обаче, пред които всякакви помпиета са безсилни. Следващото писмо попада директно в ръцете на Йохана. И тя проумява всичко. Води с него откровен разговор: „В живота ти е влязла жена, която, както разбирам, много те обича. Аз не мога да преча.” (...)

С годините и с израстването им се появява и нов нюанс в отношенията им – приятелството с децата. Днес те са отдавна вече самостоятелни млади хора, които следват собствената си съдба. Сара завършва Художествена академия в Хага. Работи с любов и живопис, и скулптура, а напоследък – художествена фотография. А Александър, изминавайки обратния път на този, който навремето извежда баща му от България, се връща тук, работи с английски, холандски и български в една италианска фирма. Влюбен е в България и се чувства щастлив…
А тогава, през далечната 1979 г., когато Никола Манев става член на Есенния салон в Париж – една звездна кота за всеки художник, точно тогава и там, в Салона, го застига като светкавица ТЯ. Среща се с французойката, живяла първите си 17 години в Алжир, Паскал Курбо – художник, изкуствовед, а по-късно – колекционер и галерист на Манев в Париж, защото специално за него тя открива на Rue Aaugereau и галерия. Паскал е красива зряла жена, с фина фигура и сексапил, със зелени и притегателни очи, с екзотично лице и чувствени извивки на устните. Това – на пръв поглед. Голямата & светлина обаче извира от дълбоката и, почти религиозна притихналост пред изкуството, от съзнателно търсената и философия, че красотата може да направи този свят „малко по-малко тъжен”, както изповядва един от любимите поети на Никола – Верлен… Всъщност, точно този стих той първо чува в песен на Лео Фере, а по-късно го и прочита.
Тя се влюбва в картината, с която Никола участва в Есенния салон. Решава да пише за него и договаря място в престижни парижки издания… Звъни, настоява за среща. Виждат се в дома му.
„Това беше страхотна химия между нас! Говорим за картини, а с очи си казваме и други неща…”

Първо е все пак обяснението към картините му. Нейната тънка сетивност и – разбира се, добрата и професионална подготвеност улавят точно натюрела му. Ето извадка от тогавашните и първи текстове за Никола Манев:
„Роден в сърцето на Тракийската низина, между Ориента и Запада, Никола Манев е дълбоко свързан с тази земя. На творбите му не могат да се сложат точни етикети – те са полуабстрактни, полуфигурални. Родени са от чувствителност, близка до лиризма. Зад една почти геометрична конструкция прозират всички емоции на художника. Личи и неговата двойна принадлежност – към френската и към българската култура. Многобройните му пътувания променят погледа му и правят живописта му по-богата на нови цветове и нюанси. Но Манев остава верен на тематиката си. Чрез нея – каквото и да рисува, той се връща в своята родна страна, към земята на Орфей, към страната на легендите, към променящите се цветове и светлини, които се структурират и деструктурират. За него това е един непресъхващ извор на вдъхновение…” (...)

Впрочем, жените в живота на Манев са все съграждащи. И няма значение дали ще са многогодишни любови или ще са само платонически видения – като оная загадъчна северна красавица от „руския” пазар във Варна – Татяна Калюжная, която в първите години на прехода продавала… медикаменти, а Кольо, мигновено запленен от нея, изкупил цял куфар с валидол! Всяка от тези жени е зареждала със светлина душата му в годините, или просто сестрински го е обгрижвала – като дългогодишната му приятелка от детските години, с която израстват заедно в Чирпан – Тонка Урдова. Години наред тя посрещаше гостите му в къщата му в Заддуварието край Варна. (...)

Такъв е единият Манев – бравурният, с изригващите от душата му „небесни магистрали”, повечето от които прекосявани от сенките на жени пред него. Те пристъпват леко, а белите им пети оставят незаличими трапчинки в душата на художника. А после избухват върху платната му във всичките нюанси на червеното.
Другият Манев е притихналият. Неочаквано смиреният. С обърканите от вълнение очи… Разбира се, че пак жена може да стори това! Нека условно да я наречем „Ла Вали” – по едноименната опера на Алфредо Каталани. …Той е на един концерт в Париж и чува изпълнението на млада певица. Сърцето му е запленено. После ще сподели: 
„Обичам гласа и , душата и, дори не мисля за жената. Един глас, с такива разкошни регистри, с различни оттенъци – като в най-майсторската палитра… Слушаш и си казваш, че гласът, това е душата! Бръква ти директно в слънчевия сплит и не можеш въздух да си вземеш!”

… И се зареждат отново неговите прави и обърнати пирамиди, неговите вселенски видения, неговите драматични небета, от които се взира всевиждащото Божие око...”

 

 

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар