Сряда, 19 Септември 2018
Сряда, 19 Септември 2018

Гюнтер Грас: Вместо книги имаме Джеймс Бонд, клонирал като овцата Доли деца

Гюнтер Грас: Вместо книги имаме Джеймс Бонд, клонирал като овцата Доли деца

На 16 октомври е роден германският писател и ноберлов лауреат Гюнтер Грас (1927 - 2015) 

Вижте речта на Гюнтер Грас "Следва продължение..." пред Нобеловия комитет...: 

 

С думите „следва продължение...“ през деветнадесети век се проточваха произведения в проза. Журнали и седмичници предлагаха място в подлистници. Романът с продължение беше в разцвет. Докато в бърза последователност глава след глава се отпечатваха черно на бяло, централната част на повествованието още се пишеше на ръка, а завършекът още не беше измислен. Но не само тривиални истории на ужаса и сърцераздирателни разкази за страданията на Христос пленяваха читателя. Някои романи на Дикенс са издадени по същия начин, на части. Романът на Толстой "Ана Каренина" беше роман с продължение. Eпохата на Балзак като усърден доставчик на масов продукт с продължение го е научила преди още да стане известен да усвои техниката на максимално напрежение в края на подлистника. А и почти всички романи на Фонтане са били отпечатани с продължение във вестници и списания, например: "Заблуди и несрети", след което собственикът на "Фосише цайтунг" възмутено извикал: "Няма ли най-после да свърши тази курвенска история!" 
         Но преди да доразвия в този дух нишката на моето слово или да тръгна по странични нишки, трябва да се спомене, че от чисто литературна гледна точка тази зала и поканената Шведска академия не са ми чужди. В моя роман "Плъхката"1, който излезе преди близо четиринадесет години и за катастрофалния развой по стръмния наративен склон, за който може да си спомни един или друг читател, в Стокхолм ще бъде произнесена хвалебствена реч пред подобно смесено общество, посветена на мишката, по-точно казано на лабораторната мишка. 
         Тя получи Нобелова награда. Най-после - трябва да се каже. Защото тя стоя дълго в списъка на номинираните. Беше известна като фаворизирана. Сега, като представител на милиони опитни животни, като се започне от морските свинчета и се стигне до маймуните резус, бялата лабораторна мишка с червени очи беше най-после чествана. Тя, преди всички други - твърди разказвачът в моя роман - направи възможно да бъдат наградени с Нобелова награда изследвания и открития в областта на медицината и на нобелистите Уатсън и Крик за успехите им в почти безграничната област на изследванията на генното инженерство. Оттогава насам може да се клонират повече или по-малко законно царевица, зеленчуци, както и всякакви твари. Поради това към края на споменатия роман, т.е. в постчовешкото време все по категорично появяващите се хора-плъхове се наричат "уатсънкрикс". Те обединяват най-доброто от двата вида. Мишето в човека и обратно. Изглежда, че светът иска да е по-здрав чрез това култивиране. Когато след големия взрив оживяха само плъхове, хлебарки и мухи, както и част от хайвера на риби и жаби, в хаоса отново беше внесен ред и то с помощта "уатсънкрикс", които се отърваха по невероятен начин. 
         Тъй като този начин на повествование "следва продължение..." дава възможност за продължение, а речта при връчването ми на Нобелова награда за опитната мишка не е весел завършек на романа, мога само по принцип да се обърна към разказването като форма на оцеляване и изкуство. 
         В началото беше разказването. Дълго преди човешкия род да се научи да пише и постепенно да се ограмоти, всеки е разказвал нещо някому и всеки е слушал другия. Скоро сред хората, които не са можели още да пишат, имало такива, които са разказвали повече и по-добре или са лъжели по-правдоподобно. А сред тях пък имало такива, които изкусно успявали да преградят потока на плавния си разказ и тогава да оставят натрупания материал да прелее извън бреговете, да разклонят пътя му, и той, без да се просмуква в почвата, изведнъж сякаш напълно изненадващо си е намирал широко речно корито, естествено влачейки със себе си голям материал, което от своя страна водело често до вторични, съпровождащи главното действие мотиви. И тъй като тези най-древни разказвачи не са зависели от дневна светлина или светлината на лампата и са можели да шушукат и в тъмното, и дори са знаели как да извлекат от тъмнината или от здрача допълнително напрежение, не са се плашели от дълги периоди на жажда, нито от грохота на водопада, а във всеки случай най-вече поради повсеместно настъпваща умора са прекъсвали разказа с обещанието "следва продължение", са се явявали много слушатели, които също, макар и не толкова неуморно, са умеели да разказват. 
         Какво се е разказвало, когато още никой не е можел да пише, да записва? От самото начало, от Каин и Авел, трябва много да се е говорило за смърт и убийство. Отмъщение, особено кръвното отмъщение е предлагало богат материал. И доста отдавна изтребването на цели народи е било нещо обичайно. Но също е могло да се разказва за наводнения и периоди на суша, за по-оскъдни и по-охолни години. Никой не се е боял продължително да изброява притежаваните животни и хора. Никой разказ не е можел да се лиши, още повече ако е искал да бъде приеман като правдоподобен, от дълги родови списъци - кой след кого и преди кого е дошъл на този свят. По подобен генеалогичен начин са се създали историите за герои. Дори и обичаните до днес разкази за триъгълник, както и за ужаси - предимно смесица от човек и животно, които преодоляват лабиринти или дебнат в крайбрежната тръстика са били още по онова време масово разпространявани. Да не говорим за легендите за богове и божества, както и приключенските истории за корабоплаватели, които в процеса на разказване били обогатявани с нови моменти, шлифовани, допълвани, предавани в различни варианти са добивали обратния смисъл и най-накрая били записвани от един разказвач, който трябва да се е наричал Омир, или от колектив от разказвачи що се отнася до Библията. От тогава съществува литературата. В Китай, Персия, Индия, на Перуанското високо плато навсякъде където се е появила писменост са съществували разказвачи, които са добили известност като литератори по единично или в колектив или са останали анонимни. 
         За нас, които сме така много фиксирани в написаната реч, се е запазил само споменът за устния разказ, за оралния произход на литературата. Вероятно сме забравили, че отначало всички разкази са минавали през устните, понякога гърлено, със запъване, след това отново припряно, сякаш гонени от страх, също и шепнешком, сякаш издадената тайна трябва да бъде запазена или защитена от твърде много запознати с нея, след това пак високо, между силни възгласи или въпроси, които винаги целят да се узнае всичко от начало до край - всички ние, вярвайки само на написаното сме забравили, и за това нашите разкази са вече само на хартия, а не изречени с топъл дъх. 
         Колко хубаво, че разполагаме с достатъчно книги, които, четени тихо или на висок глас, остават трайни. Те бяха пример за мен. Когато бях млад и още се учех от майстори като Мелвил или Дьоблин, както и от немския на Лутеровата библия, те ми дадоха импулс да записвам това, което говоря, да смесвам мастилото със слюнката и така си остана. До петото десетилетие на моята охотно понасяна писателска ангария аз дъвча жилави сложни съставни изречения, превръщайки ги в покорна кашица, мънкам си под носа в прекрасното писателско уединение. И записвам на хартия само това, което е доказало своята променлива тоналност, звук и ехо. 
         Да, обичам своята професия, тя ми създава публика, която многогласно иска да вземе думата и по възможност вярно и точно да намери място в ръкописа ми. Най-много обичам да срещам напусналите ме преди години или отнетите ми от читателите книги, когато чета пред слушатели, което написано и отпечатано веднъж остава завинаги. Тогава пред младата, но отрано отвикнала от говорената реч, както и пред посивялата от възрастта, но още не наситила се публика написаното и вече формулирано слово отново се превръща в изговорено. И магията завинаги успява. Така шаманът в писателя печели хляба си. Той, който пише срещу преходността на времето, той, който си измисля трайни истини, на него вярват на недоизказаното му обещание: следва продължение... 
         Но как станах писател, поет, художник - и всичко това едновременно върху ужасяващо бяла хартия. Кое домашно произведено високомерие би могло да тласне едно дете към такова свръхнапрежение? Защото аз бях около дванадесет годишен, когато вече ми беше ясно, че искам да стана човек на изкуството. Това беше, когато у нас, съвсем близо до предградието Данциг - Лангфур започна Втората световна война. Профилирането ми като писател стана едва следващата военна година, когато получих съблазнително предложение от списанието на Хитлеровата младеж "Помогни и ти!": обявен беше конкурс за писатели. Обещани бяха награди. Веднага започнах да пиша в един дневник първия си роман. Под влияние на семейния произход на майка ми2 той беше озаглавен "Кашубите", но действието се развиваше не в болезненото за изчезващия малък народ настояще, а през тринадесети век, в епохата на безвремието, на безвластието, на ужасния период, когато разбойници са владеели пътища и мостове, а селяните си помагали единствено с тайни наказателни присъди, издавани от тайни съдилища. 
         Така аз си спомням, че след кратко описание на икономическото положение в кашубския хинтерланд веднага започваше разбойничеството, а с него и побоищата и убийствата. Така често описвах удушаване, удари с нож , пробождане с вили и произволни смъртни присъди, раздавани с бесило или меч, че в края на първата глава всички главни герои и значителна част от второстепенните действащи лица бяха мъртви, заровени или захвърлени за храна на птиците. Тъй като моето чувство за стил не ми позволяваше да оставя купищата мъртъвци да се държат като призраци и да превърна романа си в роман на ужасите, опитът ми можеше да се смята за неуспешен и на "следва продължение..." бързо беше сложен край. Не завинаги, но начинаещият писател беше имунизиран с ясното предупреждение в бъдещата си писателска дейност да процедира по-внимателно и по-икономично с фиктивните персонажи. 
         Но първо четях затворен в себе си. Четях по особен начин: с уши, запушени с пръсти. За пояснение трябва да спомена, че моята по-малка сестра и аз израснахме на тясно, по-точно в едно двустайно жилище, тоест без собствени стаи или някакво макар и малко преградено помещение. Погледнато в перспектива това се оказа дори преимущество за мене, тъй като аз отрано се научих да се концентрирам, въпреки присъствието на други хора и заобиколен от шумове. Приютен като под стъклен похлупак, бях потънал напълно в книгата и в нейния измислен свят, дотолкова че майка ми, която обичаше да се шегува, за да докаже пред една съседка пълното отсъствие на сина си от заобикалящото го, замени филията с хляб и масло, поставена до книгата ми, от която от време на време отхапвах, с парче сапун - предполагам "Палмолив" - на което и двете жени, майка ми с известна гордост, станаха свидетелки как аз, без да откъсвам поглед от книгата, посегнах към сапуна, отхапах от него и, дъвчейки, ми трябваше една минута, за да бъда изтръгнат от случващото се в книгата. 
         Ранното ми упражняване в концентрация ми служи и днес, но никога вече не съм чел така встрастено. Книгите се намираха в едно шкафче зад сини пердета. Майка ми беше член на читателски клуб. Романите на Достоевски и Толстой бяха наредени до и между някои романи на Хамсун, Раабе и Вики Баум. Там беше и "Гьоста Берлинг" на Селма Лагерльоф. По-късно с литература ме захранваше градската библиотека. Но импулс ми даде именно книжното съкровище на моята майка. Тя, точно изчисляващата търговка, която въртеше своята бакалия в услуга на несигурна клиентела, често купуваща на вересия, обичаше красивото, слушаше по радиото оперни и оперетни мелодии, с удоволствие слушаше моите многообещаващи истории, често посещаваше градския театър и понякога ме взимаше със себе си. 
         Но тези само бегло скицирани анекдоти, преживяни в теснотията на дребнобуржоазните условия, които преди десетилетия съм изобразил с епична широта на друго място и с фиктивен персонаж, са единствено подходящи да ми отговорят на въпроса: "Как станах писател?" Способността за продължително мечтаене, удоволствието от каламбура и играта с думите, жаждата да съчиняваш и да лъжеш без лична изгода, защото описването на истината би било твърде скучно, накратко, това, което достатъчно мъгляво се определя като дарование, беше със сигурност налице, и все пак внезапното нахлуване на политиката във фамилната идилия помогна на твърде въздушния, разпиляван талант да се превърне в траен баласт и дори понякога да дърпа надолу. 
         Любимият братовчед на майка ми, като нея от кашубски произход, беше служител в полската поща в свободния град Данциг. Той често идваше у нас и беше желан гост. Когато при започването на войната сградата на пощата на площад Хелвециус беше известно време защитавана срещу атаката на военната полиция на СС, моят вуйчо беше всред капитулиращите, беше осъден от военнополеви съд и разстрелян. Изведнъж този вуйчо го нямаше. Внезапно и продължително време престанахме да говорим за него. Неговото име не се споменаваше. Но, изчезвайки, изглежда е останал дълбоко и незабелязано в спомена ми години наред, през които аз на петнадесет години облякох униформа, на шестнадесет се научих да се боя, на седемнадесет попаднах в американски военнопленнически лагер, на осемнадесет бях на свобода и се занимавах с търговия на черно, накрая усвоих професията на каменар и скулптор, посещавах художествени академии, пишех и рисувах, рисувах и пишех лековати строфи, едноактни фарсове. Това продължи така докато на мен, на когото естетическата наслада беше като вродена, ми се натрупа твърде много материал. И под неговата баластра лежеше любимият братовчед на моята майка, разстреляният полски пощенски служител, заровен, за да може именно от мен - от кого другиго - да бъде намерен и изровен, така че отново да оживее под друго име и друг образ чрез изкуственото дишане на моя разказ; този път обаче в един роман, главни герои и второстепенни фигури на който, бодри и жадни за живот, преживяха много глави, при което някои от тях издържаха дори до края така, че постоянното обещание на писателя "следва продължение ..." можа да бъде изпълнено. 
         И така нататък и така нататък. С публикуването на моите първи два романа "Тенекиеният барабан" и "Кучешки години" и с вмъкнатата помежду им новела "Котка и мишка" се научих отрано като все още относително млад писател, че книгите дават импулс, че могат да отприщят гняв, омраза. Това, което с любов поставих като изискване към собствената си страна, бе прочетено като очерняне на родината. Оттогава минавам за оспорван автор. 
         При това се намирам в добра компания, що се касае до анатемосаните за заточение в Сибир или някъде другаде писатели. За това не бива да се оплакваме. По-скоро можем да възприемаме състоянието на перманентно оспорване като съживително и съответстващо на риска, свързан с избора ни на професия. Сега нещата стоят така, че авторите на словото охотно и добре обмислено развалят плановете на силните, които постоянно запазват правото си на място на скамейката на победителите, поради което историята на литературата се развива аналогично на развитието и усъвършенстването на методите на цензурата. 
         Недоволството на властниците принуди Сократ да изпие до дъно чашата с отрова, прогони Овидий в заточение, накара Сенека да пререже вените си. Най-хубавите литературни плодове, добити от градината на западната култура, красиха столетия наред и до днес именно забранените от католическата църква писания. Колко се забави европейското възраждане в резултат на цензурата от страна на абсолютиските монарси! Колко немски, италиански, испански, и португалски писатели фашизмът прогони от техните страни, от техните езикови пространства! Колко писатели станаха жертва на ленинско-сталинския терор! А на какви репресии са подложени и днес писатели, било в Китай, Кения или Хърватска! 
         Аз идвам от страната на аутодафето. Ние знаем, че желанието да бъде унищожена омразната книга под една или друга форма все още или отново отговаря на духа на времето и в дадени случаи получава медиен израз, тоест намира публика. Далеч по-лошо обаче е, че преследването на писатели до заплаха със смърт или дори нейното изпълнение нараства в целия свят и целият свят свикна с този продължаващ терор. Онази част от света, която се нарича свободна, наистина крещи възмутено когато в Нигерия - както се случи през 1995 година - писателят Кен Саро-Вива, който се възпротиви натравянето на родина му и със съмишленици беше осъден на смърт и тази присъда ще бъде изпълнена, но се пропуска в дневния ред, защото един екологично оправдан протест би могъл да обърка сделките на господстващия петролен гигант Шел. 
         Кое обаче прави книгите, а с тях и писателите толкова опасни, че държава и църква, медийни концерни и политбюра се виждат принудени да вземат контрамерки? Рядко са преките атаки срещу господстващата в момента идеология, които са последвани от забрана за упражняване на писателската професия и по-лошо. Често е достатъчно само литературното доказателство, че истината съществува само в множествено число - че съществува не само една действителност а множество действителности, - за да бъде преценена като опасност една такава писателска находка, като смъртна опасност за пазителите на едната единствена истина. А и писателите - нещо, което е тяхна професия - не могат да оставят на мира миналото, отварят прясно зараснали рани, изравят трупове от запечатани мазета, влизат в забранени стаи, изяждат свещени крави или, както направи Джонатан Суифт, препоръчват ирландски деца като печено на скара за кухнята на господстващата английска класа, нямат нищо свято, дори капитализмът и всичко това им създава лоша слава и ги прави наказуеми. Тяхното най-лошо провинение обаче остава, че в своите книги не искат да съдействат на победителите в историческото развитие в дадения момент, по-скоро се мотаят с удоволствие там, където губещите в историята са на ръба, и наистина имат много за разказване, но не им дават думата. Който надигне глас в тяхна полза поставя победата под въпрос. Който се обгражда с губещи, принадлежи към тях. 
         Сигурно властимащите, облечени в един или друг костюм на времето си, в общи линии нямат нищо против литературата. Те дори я искат като украшение на стаята си и са готови да я насърчават. Понастоящем тя трябва да бъде развлекателна, да служи за забавление, т.е. не само да вижда отрицателното, а по-скоро да предлага на хората в тежко положение искрица надежда. По начало "положителният герой" беше и е желан, но не така категорично както по времето на комунизма. Днес в безграничната джунгла на свободната пазарна икономика той може да дойде като Рамбо и, смеейки се, да покрива пътя си към успеха с трупове, един развейпрах, който между две престрелки е готов да изчука набързо една мадама, един печеливш, който оставя зад себе си много губещи, накратко казано eдин герой, който като животно маркира територията си в нашия глобализиран свят. И всички налични медии отговарят на очакванията за изпечения хитрец, който излиза невредим от всяко положение: Джеймс Бонд е клонирал като овцата Доли много деца - негово подобие. И по неговия маниер - като хладнокръвен и самоуверен тип - доброто и за напред би трябвало да побеждава злото.

С думите „следва продължение...“ през деветнадесети век се проточваха произведения в проза. Журнали и седмичници предлагаха място в подлистници. Романът с продължение беше в разцвет. Докато в бърза последователност глава след глава се отпечатваха черно на бяло, централната част на повествованието още се пишеше на ръка, а завършекът още не беше измислен. Но не само тривиални истории на ужаса и сърцераздирателни разкази за страданията на Христос пленяваха читателя. Някои романи на Дикенс са издадени по същия начин, на части. Романът на Толстой "Ана Каренина" беше роман с продължение. Eпохата на Балзак като усърден доставчик на масов продукт с продължение го е научила преди още да стане известен да усвои техниката на максимално напрежение в края на подлистника. А и почти всички романи на Фонтане са били отпечатани с продължение във вестници и списания, например: "Заблуди и несрети", след което собственикът на "Фосише цайтунг" възмутено извикал: "Няма ли най-после да свърши тази курвенска история!" 
         Но преди да доразвия в този дух нишката на моето слово или да тръгна по странични нишки, трябва да се спомене, че от чисто литературна гледна точка тази зала и поканената Шведска академия не са ми чужди. В моя роман "Плъхката"1, който излезе преди близо четиринадесет години и за катастрофалния развой по стръмния наративен склон, за който може да си спомни един или друг читател, в Стокхолм ще бъде произнесена хвалебствена реч пред подобно смесено общество, посветена на мишката, по-точно казано на лабораторната мишка. 
         Тя получи Нобелова награда. Най-после - трябва да се каже. Защото тя стоя дълго в списъка на номинираните. Беше известна като фаворизирана. Сега, като представител на милиони опитни животни, като се започне от морските свинчета и се стигне до маймуните резус, бялата лабораторна мишка с червени очи беше най-после чествана. Тя, преди всички други - твърди разказвачът в моя роман - направи възможно да бъдат наградени с Нобелова награда изследвания и открития в областта на медицината и на нобелистите Уатсън и Крик за успехите им в почти безграничната област на изследванията на генното инженерство. Оттогава насам може да се клонират повече или по-малко законно царевица, зеленчуци, както и всякакви твари. Поради това към края на споменатия роман, т.е. в постчовешкото време все по категорично появяващите се хора-плъхове се наричат "уатсънкрикс". Те обединяват най-доброто от двата вида. Мишето в човека и обратно. Изглежда, че светът иска да е по-здрав чрез това култивиране. Когато след големия взрив оживяха само плъхове, хлебарки и мухи, както и част от хайвера на риби и жаби, в хаоса отново беше внесен ред и то с помощта "уатсънкрикс", които се отърваха по невероятен начин. 
         Тъй като този начин на повествование "следва продължение..." дава възможност за продължение, а речта при връчването ми на Нобелова награда за опитната мишка не е весел завършек на романа, мога само по принцип да се обърна към разказването като форма на оцеляване и изкуство. 
         В началото беше разказването. Дълго преди човешкия род да се научи да пише и постепенно да се ограмоти, всеки е разказвал нещо някому и всеки е слушал другия. Скоро сред хората, които не са можели още да пишат, имало такива, които са разказвали повече и по-добре или са лъжели по-правдоподобно. А сред тях пък имало такива, които изкусно успявали да преградят потока на плавния си разказ и тогава да оставят натрупания материал да прелее извън бреговете, да разклонят пътя му, и той, без да се просмуква в почвата, изведнъж сякаш напълно изненадващо си е намирал широко речно корито, естествено влачейки със себе си голям материал, което от своя страна водело често до вторични, съпровождащи главното действие мотиви. И тъй като тези най-древни разказвачи не са зависели от дневна светлина или светлината на лампата и са можели да шушукат и в тъмното, и дори са знаели как да извлекат от тъмнината или от здрача допълнително напрежение, не са се плашели от дълги периоди на жажда, нито от грохота на водопада, а във всеки случай най-вече поради повсеместно настъпваща умора са прекъсвали разказа с обещанието "следва продължение", са се явявали много слушатели, които също, макар и не толкова неуморно, са умеели да разказват. 
         Какво се е разказвало, когато още никой не е можел да пише, да записва? От самото начало, от Каин и Авел, трябва много да се е говорило за смърт и убийство. Отмъщение, особено кръвното отмъщение е предлагало богат материал. И доста отдавна изтребването на цели народи е било нещо обичайно. Но също е могло да се разказва за наводнения и периоди на суша, за по-оскъдни и по-охолни години. Никой не се е боял продължително да изброява притежаваните животни и хора. Никой разказ не е можел да се лиши, още повече ако е искал да бъде приеман като правдоподобен, от дълги родови списъци - кой след кого и преди кого е дошъл на този свят. По подобен генеалогичен начин са се създали историите за герои. Дори и обичаните до днес разкази за триъгълник, както и за ужаси - предимно смесица от човек и животно, които преодоляват лабиринти или дебнат в крайбрежната тръстика са били още по онова време масово разпространявани. Да не говорим за легендите за богове и божества, както и приключенските истории за корабоплаватели, които в процеса на разказване били обогатявани с нови моменти, шлифовани, допълвани, предавани в различни варианти са добивали обратния смисъл и най-накрая били записвани от един разказвач, който трябва да се е наричал Омир, или от колектив от разказвачи що се отнася до Библията. От тогава съществува литературата. В Китай, Персия, Индия, на Перуанското високо плато навсякъде където се е появила писменост са съществували разказвачи, които са добили известност като литератори по единично или в колектив или са останали анонимни. 
         За нас, които сме така много фиксирани в написаната реч, се е запазил само споменът за устния разказ, за оралния произход на литературата. Вероятно сме забравили, че отначало всички разкази са минавали през устните, понякога гърлено, със запъване, след това отново припряно, сякаш гонени от страх, също и шепнешком, сякаш издадената тайна трябва да бъде запазена или защитена от твърде много запознати с нея, след това пак високо, между силни възгласи или въпроси, които винаги целят да се узнае всичко от начало до край - всички ние, вярвайки само на написаното сме забравили, и за това нашите разкази са вече само на хартия, а не изречени с топъл дъх. 
         Колко хубаво, че разполагаме с достатъчно книги, които, четени тихо или на висок глас, остават трайни. Те бяха пример за мен. Когато бях млад и още се учех от майстори като Мелвил или Дьоблин, както и от немския на Лутеровата библия, те ми дадоха импулс да записвам това, което говоря, да смесвам мастилото със слюнката и така си остана. До петото десетилетие на моята охотно понасяна писателска ангария аз дъвча жилави сложни съставни изречения, превръщайки ги в покорна кашица, мънкам си под носа в прекрасното писателско уединение. И записвам на хартия само това, което е доказало своята променлива тоналност, звук и ехо. 
         Да, обичам своята професия, тя ми създава публика, която многогласно иска да вземе думата и по възможност вярно и точно да намери място в ръкописа ми. Най-много обичам да срещам напусналите ме преди години или отнетите ми от читателите книги, когато чета пред слушатели, което написано и отпечатано веднъж остава завинаги. Тогава пред младата, но отрано отвикнала от говорената реч, както и пред посивялата от възрастта, но още не наситила се публика написаното и вече формулирано слово отново се превръща в изговорено. И магията завинаги успява. Така шаманът в писателя печели хляба си. Той, който пише срещу преходността на времето, той, който си измисля трайни истини, на него вярват на недоизказаното му обещание: следва продължение... 
         Но как станах писател, поет, художник - и всичко това едновременно върху ужасяващо бяла хартия. Кое домашно произведено високомерие би могло да тласне едно дете към такова свръхнапрежение? Защото аз бях около дванадесет годишен, когато вече ми беше ясно, че искам да стана човек на изкуството. Това беше, когато у нас, съвсем близо до предградието Данциг - Лангфур започна Втората световна война. Профилирането ми като писател стана едва следващата военна година, когато получих съблазнително предложение от списанието на Хитлеровата младеж "Помогни и ти!": обявен беше конкурс за писатели. Обещани бяха награди. Веднага започнах да пиша в един дневник първия си роман. Под влияние на семейния произход на майка ми2 той беше озаглавен "Кашубите", но действието се развиваше не в болезненото за изчезващия малък народ настояще, а през тринадесети век, в епохата на безвремието, на безвластието, на ужасния период, когато разбойници са владеели пътища и мостове, а селяните си помагали единствено с тайни наказателни присъди, издавани от тайни съдилища. 
         Така аз си спомням, че след кратко описание на икономическото положение в кашубския хинтерланд веднага започваше разбойничеството, а с него и побоищата и убийствата. Така често описвах удушаване, удари с нож , пробождане с вили и произволни смъртни присъди, раздавани с бесило или меч, че в края на първата глава всички главни герои и значителна част от второстепенните действащи лица бяха мъртви, заровени или захвърлени за храна на птиците. Тъй като моето чувство за стил не ми позволяваше да оставя купищата мъртъвци да се държат като призраци и да превърна романа си в роман на ужасите, опитът ми можеше да се смята за неуспешен и на "следва продължение..." бързо беше сложен край. Не завинаги, но начинаещият писател беше имунизиран с ясното предупреждение в бъдещата си писателска дейност да процедира по-внимателно и по-икономично с фиктивните персонажи. 
         Но първо четях затворен в себе си. Четях по особен начин: с уши, запушени с пръсти. За пояснение трябва да спомена, че моята по-малка сестра и аз израснахме на тясно, по-точно в едно двустайно жилище, тоест без собствени стаи или някакво макар и малко преградено помещение. Погледнато в перспектива това се оказа дори преимущество за мене, тъй като аз отрано се научих да се концентрирам, въпреки присъствието на други хора и заобиколен от шумове. Приютен като под стъклен похлупак, бях потънал напълно в книгата и в нейния измислен свят, дотолкова че майка ми, която обичаше да се шегува, за да докаже пред една съседка пълното отсъствие на сина си от заобикалящото го, замени филията с хляб и масло, поставена до книгата ми, от която от време на време отхапвах, с парче сапун - предполагам "Палмолив" - на което и двете жени, майка ми с известна гордост, станаха свидетелки как аз, без да откъсвам поглед от книгата, посегнах към сапуна, отхапах от него и, дъвчейки, ми трябваше една минута, за да бъда изтръгнат от случващото се в книгата. 
         Ранното ми упражняване в концентрация ми служи и днес, но никога вече не съм чел така встрастено. Книгите се намираха в едно шкафче зад сини пердета. Майка ми беше член на читателски клуб. Романите на Достоевски и Толстой бяха наредени до и между някои романи на Хамсун, Раабе и Вики Баум. Там беше и "Гьоста Берлинг" на Селма Лагерльоф. По-късно с литература ме захранваше градската библиотека. Но импулс ми даде именно книжното съкровище на моята майка. Тя, точно изчисляващата търговка, която въртеше своята бакалия в услуга на несигурна клиентела, често купуваща на вересия, обичаше красивото, слушаше по радиото оперни и оперетни мелодии, с удоволствие слушаше моите многообещаващи истории, често посещаваше градския театър и понякога ме взимаше със себе си. 
         Но тези само бегло скицирани анекдоти, преживяни в теснотията на дребнобуржоазните условия, които преди десетилетия съм изобразил с епична широта на друго място и с фиктивен персонаж, са единствено подходящи да ми отговорят на въпроса: "Как станах писател?" Способността за продължително мечтаене, удоволствието от каламбура и играта с думите, жаждата да съчиняваш и да лъжеш без лична изгода, защото описването на истината би било твърде скучно, накратко, това, което достатъчно мъгляво се определя като дарование, беше със сигурност налице, и все пак внезапното нахлуване на политиката във фамилната идилия помогна на твърде въздушния, разпиляван талант да се превърне в траен баласт и дори понякога да дърпа надолу. 
         Любимият братовчед на майка ми, като нея от кашубски произход, беше служител в полската поща в свободния град Данциг. Той често идваше у нас и беше желан гост. Когато при започването на войната сградата на пощата на площад Хелвециус беше известно време защитавана срещу атаката на военната полиция на СС, моят вуйчо беше всред капитулиращите, беше осъден от военнополеви съд и разстрелян. Изведнъж този вуйчо го нямаше. Внезапно и продължително време престанахме да говорим за него. Неговото име не се споменаваше. Но, изчезвайки, изглежда е останал дълбоко и незабелязано в спомена ми години наред, през които аз на петнадесет години облякох униформа, на шестнадесет се научих да се боя, на седемнадесет попаднах в американски военнопленнически лагер, на осемнадесет бях на свобода и се занимавах с търговия на черно, накрая усвоих професията на каменар и скулптор, посещавах художествени академии, пишех и рисувах, рисувах и пишех лековати строфи, едноактни фарсове. Това продължи така докато на мен, на когото естетическата наслада беше като вродена, ми се натрупа твърде много материал. И под неговата баластра лежеше любимият братовчед на моята майка, разстреляният полски пощенски служител, заровен, за да може именно от мен - от кого другиго - да бъде намерен и изровен, така че отново да оживее под друго име и друг образ чрез изкуственото дишане на моя разказ; този път обаче в един роман, главни герои и второстепенни фигури на който, бодри и жадни за живот, преживяха много глави, при което някои от тях издържаха дори до края така, че постоянното обещание на писателя "следва продължение ..." можа да бъде изпълнено. 
     

    И така нататък и така нататък. С публикуването на моите първи два романа "Тенекиеният барабан" и "Кучешки години" и с вмъкнатата помежду им новела "Котка и мишка" се научих отрано като все още относително млад писател, че книгите дават импулс, че могат да отприщят гняв, омраза. Това, което с любов поставих като изискване към собствената си страна, бе прочетено като очерняне на родината. Оттогава минавам за оспорван автор. 
      

   При това се намирам в добра компания, що се касае до анатемосаните за заточение в Сибир или някъде другаде писатели. За това не бива да се оплакваме. По-скоро можем да възприемаме състоянието на перманентно оспорване като съживително и съответстващо на риска, свързан с избора ни на професия. Сега нещата стоят така, че авторите на словото охотно и добре обмислено развалят плановете на силните, които постоянно запазват правото си на място на скамейката на победителите, поради което историята на литературата се развива аналогично на развитието и усъвършенстването на методите на цензурата. 
         Недоволството на властниците принуди Сократ да изпие до дъно чашата с отрова, прогони Овидий в заточение, накара Сенека да пререже вените си. Най-хубавите литературни плодове, добити от градината на западната култура, красиха столетия наред и до днес именно забранените от католическата църква писания. Колко се забави европейското възраждане в резултат на цензурата от страна на абсолютиските монарси! Колко немски, италиански, испански, и португалски писатели фашизмът прогони от техните страни, от техните езикови пространства! Колко писатели станаха жертва на ленинско-сталинския терор! А на какви репресии са подложени и днес писатели, било в Китай, Кения или Хърватска! 
         Аз идвам от страната на аутодафето. Ние знаем, че желанието да бъде унищожена омразната книга под една или друга форма все още или отново отговаря на духа на времето и в дадени случаи получава медиен израз, тоест намира публика. Далеч по-лошо обаче е, че преследването на писатели до заплаха със смърт или дори нейното изпълнение нараства в целия свят и целият свят свикна с този продължаващ терор. Онази част от света, която се нарича свободна, наистина крещи възмутено когато в Нигерия - както се случи през 1995 година - писателят Кен Саро-Вива, който се възпротиви натравянето на родина му и със съмишленици беше осъден на смърт и тази присъда ще бъде изпълнена, но се пропуска в дневния ред, защото един екологично оправдан протест би могъл да обърка сделките на господстващия петролен гигант Шел. 
         Кое обаче прави книгите, а с тях и писателите толкова опасни, че държава и църква, медийни концерни и политбюра се виждат принудени да вземат контрамерки? Рядко са преките атаки срещу господстващата в момента идеология, които са последвани от забрана за упражняване на писателската професия и по-лошо. Често е достатъчно само литературното доказателство, че истината съществува само в множествено число - че съществува не само една действителност а множество действителности, - за да бъде преценена като опасност една такава писателска находка, като смъртна опасност за пазителите на едната единствена истина. А и писателите - нещо, което е тяхна професия - не могат да оставят на мира миналото, отварят прясно зараснали рани, изравят трупове от запечатани мазета, влизат в забранени стаи, изяждат свещени крави или, както направи Джонатан Суифт, препоръчват ирландски деца като печено на скара за кухнята на господстващата английска класа, нямат нищо свято, дори капитализмът и всичко това им създава лоша слава и ги прави наказуеми. Тяхното най-лошо провинение обаче остава, че в своите книги не искат да съдействат на победителите в историческото развитие в дадения момент, по-скоро се мотаят с удоволствие там, където губещите в историята са на ръба, и наистина имат много за разказване, но не им дават думата. Който надигне глас в тяхна полза поставя победата под въпрос. Който се обгражда с губещи, принадлежи към тях. 
       

  Сигурно властимащите, облечени в един или друг костюм на времето си, в общи линии нямат нищо против литературата. Те дори я искат като украшение на стаята си и са готови да я насърчават. Понастоящем тя трябва да бъде развлекателна, да служи за забавление, т.е. не само да вижда отрицателното, а по-скоро да предлага на хората в тежко положение искрица надежда. По начало "положителният герой" беше и е желан, но не така категорично както по времето на комунизма. Днес в безграничната джунгла на свободната пазарна икономика той може да дойде като Рамбо и, смеейки се, да покрива пътя си към успеха с трупове, един развейпрах, който между две престрелки е готов да изчука набързо една мадама, един печеливш, който оставя зад себе си много губещи, накратко казано eдин герой, който като животно маркира територията си в нашия глобализиран свят. И всички налични медии отговарят на очакванията за изпечения хитрец, който излиза невредим от всяко положение: Джеймс Бонд е клонирал като овцата Доли много деца - негово подобие. И по неговия маниер - като хладнокръвен и самоуверен тип - доброто и за напред би трябвало да побеждава злото.

 

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар