Вторник, 23 Май 2017
Вторник, 23 Май 2017
Русия действа, Западът реагира

Русия действа, Западът реагира

Какво се случва наистина в Сирия след намесата на Москва

На 30 септември, година след започването на американските удари в Сирия и Ирак, руската намеса в Сирия се прояви видимо. За нея се говореше отдавна, а първите сигнали дойдоха с увеличаване на военния персонал в Сирия. Според Министерството на отбраната на Русия, над 50 самолети, хеликоптери и друга бойна техника, са били включени в първата вълна от удари срещу силите, сражаващи се с армията на сирийския президент Башар Асад.


Мнозина се оказаха неподготвени за последните новини. Някои коментари показваха незнание къде точно се нанасят ударите, други бъркаха Ербил, че е в Сирия, а не в Иракски Кюрдистан. За трети пък ставащото в Сирия е повече от необходимо, макар да не поясняват кое е именно „ставащото“. За да се говори за руските въздушни удари в Сирия, трябва да бъде спомената историята преди това, както и какви са възможните изгоди от тези действия.


Вече се появиха съмнения кой точно е цел на руските въздушни удари. Американските атаки не са много успешни за възпирането на силите на „Ислямска държава“, но бомбите попадаха главно в цели на джихадистите и Фронт ал Нусра, сирийският клон на Ал Кайда. Няколко въздушни удара бяха нанесени върху цели на още една ислямистка групировка, Ахрар ал Шам. Покрай бомбардировките в Сирия загубиха живота си и над 500 цивилни, което породи множество критики не само относно тактиката на въздушните удари, но и спрямо качеството на разузнавателната информация, с която разполагат Щатите.


В официалните изявления руското правителство се фокусира върху „Ислямска държава“, а Владимир Путин прояви желание подобно на Джоржд Буш да води „война срещу тероризма“. Но руските въздушни удари засегнаха и цели, свързани с опозиционните сили в Сирия, някои от които имат връзки със САЩ.


Руският външен министър Сергей Лавров спомена Фронт ал Нусра, организация, свързана с Ал Кайда и съперник на „Ислямска държава“, и „други терористични групи“. Той подчерта, че Русия не смята за терористи членовете на Свободната сирийска армия, към която принадлежат подкрепяните от САЩ групи. Но руският списък с цели изглежда по-дълъг, отколкото Кремъл признава и вероятно сирийското правителство има голямо влияние върху насочването на руските бомби. Така например, говорителят на Путин, Дмитрий Песков, заяви, че руските военновъздушни сили са бомбардирали редица „сирийски фракции“, избрани в координация с въоръжените сили на Сирия“, без да предостави повече подробности. Не е трудно за някой, който се занимава с изследване на сирийската криза, да се досети, че сирийското правителство ще предостави в списъка и цели, свързани с опозиционните сили.


Днешните събития няма как да не ни накарат да се върнем назад в историята. В края на 70-не години на миналия век Съветският съюз изпрати десетки „съветници“ в Афганистан. В началото на 1980 година тези съветници се превърнаха в хиляди войници, които се сражаваха във чужда война, заради интересите на Съветския съюз в Кабул. Днес Русия не крие факта, че има „съветници“ в Сирия. През последните години руските военни самолети и хеликоптери можеха да бъдат забелязани спокойно на летищата в Сирия, а руските военни кораби пристигаха постоянно в Латакия и Тартус. Година преди избухването на сирийската гражданска война, бях именно в Тартус, където се намира руската военна база – единствената извън пределите на бившия Съветски съюз, която все още действа. Тогава имаше около 1500 руски войници, които се разхождаха спокойно по улиците на Тартус и местните вече бяха свикнали – къде с одобрение, къде не - с присъствието им. Базата действа от години. Днес около летище „Басел ал Асад“ в Латакия руснаците изграждат още една база, като дължината и ширината на пистата са удвоени, а първите изтребители пристигнаха от Москва седмици преди началото на въздушните удари на 30 септември.


Може и трябва да се посочи още един исторически момент, свързан с руската политика в Близкия изток. През 1950 г. съветските лидери се обърнаха към египетския президент и деятел на панарабизма, Гамал Насър, с желание за увеличаване на влиянието си в Близкия изток. Развитието и състоянието на Египет по това време е изключително благоприятно, още повече, че Насър се нуждае от силен съюзник, различен от западните страни, чиито образ все още не е изчистен от клеймото на колониализма. По онова време СССР определено предоставя подкрепата си за Насър, като тя се изразява освен във всичко останало, но и в големи доставки на оръжия, без да се намесва пряко. Асад вероятно си мисли същото за наследника на СССР, Русия. Тя не се намесва във вътрешните дела и предоставя оръжия. Русия е приятел, който се притичва на помощ в момент на криза.


Последните анализи за ходовете на руснаците в Сирия създадоха дебати за това дали предоставената военновъздушна сила и сухопътни части на Асад ще имат въздействие върху военната динамика на сирийската гражданска война или как това увеличаващо се влияние на Русия е начин да се повлияе на прехода от гражданска война към процес на договаряне в Сирия. Независимо дали руските военни сили ще обърнат хода на събитията в гражданската война или ще окажат въздействие върху политическите преговори, прекратяващи войната в Сирия, сравняването на сегашния момент с миналото от времето на Насър в Египет от 1955 година, показва, че Русия вече спечели тактическа победа по същия начин, по който СССР спечели такава при създаването на отправна база за влияние в Египет.


С обявяването на солидарност с Египет и осигуряването на оръжие в надпреварата във въоръжаването срещу Израел, руснаците бяха създали образ сред арабите на приятелска държава, която постигна по-късно споразумения със Сирия и Ирак. Съветските оръжия бяха недостатъчни във войните с Израел през 1967 и 1973, но независимо от неефективността на военните доставки, руснаците можеха да заявят на САЩ, че са успели да се вмъкнат в района, за да се противопоставят на амбициите на Вашингтон в Близкия изток, и в крайна сметка да опитат да увеличат влиянието си в един доминиран от западни интереси геополитически регион. Посланието в политически смисъл е много по-силно от състоянието на терен.


В крайна сметка съветското влияние започва да отслабва в Близкия изток, след като Египет изгонва съветските военни съветници преди войната от 1973 и още повече след разпадането на СССР. Русия, обаче, пренасочи военните си продажби отново към Близкия изток по много умел начин. С предоставянето на ексклузивни цени и условия, а също и заради промените в геополитическите игри, Москва успя да подпише договори с иракската армия, която от 2003 насам е сфера на влияние на САЩ и Иран, с Египет за първи път от 1973 и дори започна преговори за доставки със Саудитска Арабия, което беше немислимо до преди няколко години. Русия разработи и стабилна търговия с оръжие с Иран.
След Студената война Русия поддържа военноморска база в сирийското пристанище Тартус и тя е активна много преди избухването на гражданската война в Сирия. Последните ходове на Владимир Путин насочиха много повече внимание и страхове сред политическите елити в НАТО. Русия отново символично изпревари останалите в региона. Чрез позициониране на сили в Сирия, Русия показва, че може да упражни влиянието си и с присъствието на НАТО и САЩ. Една нова арена извън Украйна, показваща все повече, че вероятно един от пътищата за решение на сирийската криза минава през Киев.


И докато пионките се разполагат по игралното поле, действителният брой на руските военни части в Сирия, както и мащабът на тяхното участие на терен, все още се изясняват. Първите клипове с руски войници се появиха в началото на септември, а в социалните мрежи служещи в Сирия публикуваха свои снимки от базите в Латакия, Тартус и Дамаск. Последните снимки показват, че и известният като „Моторола“ Арсений Павлов, командир на про-руската милиция „Спарта“, действаща в Източна Украйна, също е пристигнал в Сирия. На видео, качено в YouTube се вижда как Павлов изнася урок по стрелба в планините на провинция Латакия.


Сирийските активисти обвиниха Путин за въздушни удари върху опозиционни райони. Идентифицирането на специфични атаки могат да бъдат приписани на руските самолети, но това също е трудно предвид факта, че руските пилоти оперират в едно и също въздушно пространство със сирийските правителствени сили. Докато Путин прави някакво разграничение между радикалните бойци и бунтовническите групи, Асад не прави никаква разлика във въоръжените групировки, които оспорват властта му.
Трудностите да се разграничат руските удари от сирийските, е и заради факта, че двете страни използват подобно и дори идентично оборудване. Произведените от Русия хеликоптери и самолети, включително Су-24 и Ми-24, са на разположение и на сирийската армия, и на руската. Но руските сили разположиха и по-нови модели Сухой като Су-25, Су-30 и Су-34, за които се знае, че със сигурност не са на въоръжение в сирийската армия.


Информацията често е преплитана със слухове и става неясно къде в крайна сметка удрят руските самолети. Според сирийската държавна информационна агенция (САНА), първата вълна от руски удари са извършени в сътрудничество със сирийските военновъздушни сили, срещу цели на „Ислямска държава“ в Растан, Талбиса, Ал Заахран, Талул Хамр, Айдун, Дейр Фал и околностите на Саламия.
От изброените селища интересно е положението в Саламия. Градът е дом на малката общност на исмаилитите и остава под контрола на правителствените сили, въпреки заплахата от изток, където се забелязват отряди на „Ислямска държава“. Останалите селища, споменати от държавната агенция на Сирия попадат в района на Растан. Самият Растан и Талбиса са двата основни градове в тази държана от бунтовници територия, простираща се на север до Хомс. Тук влизат и по-малки сунитски селища до югозападните покрайнини на Саламия и опира до сунитски пустинен район, оспорван от режима и „Ислямска държава“.


По този начин районът около град Растан се превръща в анклав, чиито предни линии са опасани от контрабандни пътеки. В тези територии, включително в Хомс, „Ислямска държава“ няма присъствие, но именно тук бяха извършени въздушните удари на Русия. В едно от селищата в равнината Габ – Латамна - където има и части на Фронт ал Нусра, руските самолети бомбардираха позиции на бригадата „Тажаму ал Изза“, които не само, че не са джихадисти, но са светска група, част от Свободната сирийска армия и подкрепени от САЩ. Източникът с информация за атаката идва не от САНА, а изненадващо – от Министерство на отбраната на Русия. Скоро след въздушната атака над Латамна, руските власти пуснаха запис, показващ ударите върху селището. Впрочем, при тази атака и още няколко въздушни удари, извършени в района на Хомс и Растан, цивилните жертви вече прехвърлят 50, включително 10 деца.


Разговорът за въздушните удари е и разговор за „моженето“ и „неможенето“. Когато президентът на САЩ Барак Обама заяви, че сирийският президент Башар Асад трябва да си отиде, той не направи нищо конкретно, с което да даде сила на думите си. Обратно, когато руският президент Владимир Путин се изказа, че Асад ще остане на власт, той направи много, за да подплати думите си с реални действия. До голяма степен слабостта на Обама и желанието на Путин да покаже силата си, довежда до положението, което виждаме в Сирия днес.
Крайната цел на Русия в Сирия е, разбира се, запазването на режима на Башар Асад. Ако той не остане на поста си, Русия ще загуби единствената си военноморска база в Средиземно море, което ще бъде удар за влиянието на Москва. Дори ако Асад остане на власт, той никога няма да контролира всички части на Сирия, както е било доскоро. Владимир Путин го знае добре и вероятно заради това концентрира сили около крайбрежните райони, където са и главните защитни сили на Асад. За щастие на Путин, това е районът, където се намира и руската база.
Путин вижда Близкият изток като още един регион от света, където да разиграе ходовете си. Едва ли някой е толкова наивен, че да смята, че руският президент наистина се интересува дали Близкия изток ще изгори до основи или не. За Путин провалът на американската политика в Близкия изток е победа, а поддържането на база в Сирия е просто добър бонус. Асад, от своя страна, е щастлив да играе ролята на домакин на руснаците, без значение от цената. Често в анализите за Сирия се споменава ролята на Иран като основен гарант за оцеляването на режима на Башар Асад. Въпреки че Техеран играе важна роля за това, ролята му не трябва да се надценява. Поради няколко причини.


Докато Иран може да финансира различни милиции, които да подпомогнат правителствените сили, както и да дава гръб на ливанската групировка Хизбулла, за да продължи действията си в Западна Сирия, единствено Русия има националните ресурси и военни възможности да се намеси в полза на режима. По-важното за Дамаск е, че само Москва има право да наложи вето в Съвета за сигурност на ООН, което да забави, блокира или затрудни международните усилия, които могат да доведат до отстраняването на Асад.


И така се стига до една от максимите, които описват последните две години в международната политика: Русия действа, Западът реагира. Обама смята, че да казва нещо е същото като да действа; че изнасянето на реч е същото като да приложиш политика и с това се различава най-много от Путин. С последните промени в Източна Украйна, реакциите в НАТО, иранската ядрена сделка, разполагането на военни части в Сирия – всичко това говори, че Русия има стратегия за постигането на целите си, докато Западът изглежда объркан по отношение на следващите си стъпки.


Колко е готова да изхарчи Русия за подкрепа на Асад и за защитата на военноморската база, още не се знае. Но едно е сигурно – Москва играе опасна игра в Сирия. Въпреки, че ситуацията в Сирия е много начини различна от Афганистан в края на 1970-те и 1980-те, има някои забележителни паралели между съветската интервенция в Афганистан и това, което Русия прави днес в Сирия. Преди руската общественост да осъзнае какво се случва, „съветниците“ бързо се превръщат във войници, а войниците не след дълго се връщат в чували у дома.
С моментното състояние на руската икономика, падането на цените на петрола, замразеният конфликт в Украйна дали Путин може да си позволи авантюра в далечна Сирия? Може, но руското общество едва ли ще приеме да вижда загиналите си войници в една чужда война, дори и руската църква да обяснява действията на руската държава като „свещена война“.

Руслан Трад, специално за Nbox

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар