Понеделник, 14 Октомври 2019
Понеделник, 14 Октомври 2019
Цар Симеон II: Мораториумът върху имотите ни обслужва чисто политически причини

Цар Симеон II: Мораториумът върху имотите ни обслужва чисто политически причини

Интервю на Н.В. Цар Симеон II с журналиста Мартон Мейсарош за унгарското списание “MÚLT-KOR” (Минало време)

Симеон II, лишеният от трона си български цар, който между 2001 и 2005 година, под гражданското си име Симеон Сакскобургготски беше и министър-председател на България, ме прие в двореца „Врана“ в София, някогашната лятна резиденция на българските владетели. В процеса на разговора ни ми разказа за всички онези – по неговата формулировка – недостойни нападки, които вече все по-трудно понася.

- През август миналата година публикувахте писмо, в което информирахте общественото мнение, че българското правителство се кани да отнеме двореца „Врана“, който е Ваша собственост и който преди двадесет и четири години българската държава върна на Вашето семейство. На какво отдавате това решение?

- Ще Ви разкажа сложна и тъжна история. Когато през 1946 година напуснахме България, майка ми (българската царица Йоанна, дъщеря на италианския крал Виктор-Емануил III, която почина през 2000 година на 92 години - М.М.) , в този салон, където седим сега, предаде един списък на нещата, които представляваха наша собственост, на човека, който впоследствие стана министър-председател на новата комунистическа система. Каквото и да е било намерението ѝ, тя предаде на представителя на новата власт подробния списък. Наистина, това е един хубав въпрос, защо се е занимавала с такива дреболии, в онези дни казахме сбогом на Родината си със съзнанието, че я напускаме завинаги. В този списък нямаше никакви указания какво да се направи с короната или с различните други регалии, а ставаше въпрос само за неща, които са наша собственост. Около половин век по-късно, през 1998 г., българският Конституционен съд разгледа въпроса защо Симеон Сакскобургготски, след смяната на системата, не е получил обратно собствеността си. Всъщност в България, след 1995 година, всеки можеше да предяви претенциите си за обезщетение и голяма част от тези претенции бяха удовлетворени от компетентните власти. Така че в края на деветдесетте години Конституционният съд излезе с решение, че аз и сестра ми Мария-Луиза действително имаме право да получим обратно имотите и предметите, представляващи наша собственост.

- Правилността на това се потвърждава може би и от това, че повечето от партиите приеха това юридическо решение. Как продължава историята?

- Със сестра ми, през октомври 1999 г. решихме, в замяна на всичко онова, което българският народ ни беше дал през годините, да дарим този прелестен парк, който е част от двореца „Врана“, на град София. Говорим за паркова система от деветдесет хектара, която е била прочута далеч извън България още преди моето раждане. Дядо ми, Цар Фердинанд е бил влюбен в ботаниката: от най-различни точки на света той е донесъл около четиристотин дървета, сред тях и множество редки за тази специфична климатична зона видове. Интересното е, че вече минаха почти двадесет години, откакто кметът на София прие и благодари за нашия жест. Нито веднъж не каза нещо от рода на: „Вижте, не може да дарите това на града, защото то никога не е било Ваша собственост.“. Това, че то е принадлежало на династията Сакс-Кобург-Гота, никога не е било поставяно под въпрос, докато не станах министър-председател. В пресата се появиха слухове, че съм щял да изсека дърветата, въпреки че нашето семейство винаги е било екологично настроено още от времето на дядо ми.

– Кога се разрасна скандалът?

- Когато наложиха мораториум върху собствеността ни под претекст, че трябва да се убедят, че тя наистина ни принадлежи. В действителност това обслужваше една единствена цел: чисто политически интереси. Не живеем на кой знае колко широка нога, от гората за деветдесет години не сме получили нито един лев доход, така че дори и само заради това смятам всичко това за унизително. От друга страна, решението за атаката срещу мен бе взето от парламента, въпреки че такъв декрет парламентът може да вземе само в разрез с Конституцията. Няма да Ви досаждам с подробности по претенциите, макар и само заради това, защото в процеса на хода на делото изведнъж започнаха да липсват нови и нови документи, нужни за успешното провеждане на процеса.

- Преди една година, за легитимното изясняване на случая, подадохте финансов иск пред Европейския съд по правата на човека. Защо се решихте на тази стъпка?

- Стигнах до Страсбург, защото съм европейски гражданин. В Европа уважават частната собственост. Всичко това за мен е много болезнено, хората, които ме познават, знаят, че целия си живот съм посветил на българите. Когато живях, оттеглен в емиграция, правех всичко, което беше по възможностите ми, в интерес на България. Безброй прокламации съм издал от мадридския си офис, но и по-рано, с ерцхерцог Ото, последният австро-унгарски престолонаследник, още от началото на петдесетте години разговаряхме за това, как можем да помогнем на нашите сънародници, страдащи в бежанските лагери.След това, от 2001 година, вече като министър-председател, се сблъсках с безброй външни и вътрешни обстоятелства, които затрудняваха положението на страната.

- Съветските сили, окупирали родината Ви, на 15 септември 1946 година, след тригодишно царуване, са Ви лишили от трона Ви. Петдесет години по-късно, когато се завърнахте, не Ви ли мина през ума да станете отново коронован държавен глава?

- В това, че упълномощен от гражданите, замених наследената от предците ми царска мисия, с поста на министър-председател, нямаше нищо лично, завръщането ми беше продиктувано от патриотизъм. Мотивираше ме стремежът България да се присъедини към Европейския съюз и НАТО, като всичко това се осъществи. Много направих за страната.

- Междувременно стигнаха ли донякъде юристите в Страсбург?

- Българското правителство напоследък реши да попита отново Конституционния съд дали всичко онова, което е поставено под мораториум, представлява наша законна собственост. Страсбург, като последна инстанция, преди два-три месеца заяви, че докато България не изясни проблема в рамките на собствените си граници, няма да прави нищо, затова замразява процедурата. Не понасям конфликтите, искам да уредя нещата си по мирен път. И което е най-важно: вярвам в силата на диалога. Затова заявих, че можем да се разберем и по извънсъдебен път, ако възникнат спорни обстоятелства.

- Как мислите, след пет години как ще посрещате гостите си сред същите тези стени: като наемател, или като собственик?

- Живея в страна – членка на Европейския съюз. В страните на съюза уважават правото на частна собственост и правовата държава и затова моето европейско аз силно се надява. Освен това, по-голямата част от двореца „Врана“ аз не съм я наследил, там планираме скоро да открием музей на Третото българско царство, който да показва историята от освобождението от турското владичество до прогонването ми. България от епохата след Втората световна война въобще не прилича на днешната България. Като цяло не беше добре организирана, не беше нито европейска, нито християнска, нивото на интелигентност също се отличаваше от сегашното. Тази епоха приключи, време е за промяна.

- Как се чувствате здравословно в тези, изпълнени със стрес месеци?

- През целия си живот съм искал да бъда полезен и като обърна поглед назад, към изтеклите осем десетилетия, виждам, че съм постигнал целта си. Владетелят служи до смъртта си и въпреки че съм обикновен гражданин, с гражданско име, докато умът и здравето ми позволяват, ще продължавам да работя за силна и европейска България. А що се отнася до здравето ми, бъдещето не е в моите ръце: всички сме в ръцете на Бога.

- Заемате българския трон на шестгодишна възраст, след и до днес все още неизяснената смърт на Вашия баща през 1943 година, но поради това, че сте малолетен, функциите на държавен глава са били изпълнявани от Регентски съвет. След съветската окупация през 1945 г., регентите са били екзетутирани, една година след това е провъзгласена и републиката, а семейството Ви е било принудено да премине в емиграция. Живял сте в Египет, в САЩ, в Испания, но в България сте бил обявен за обществен враг, с години не сте могъл да се завръщате. Кое е най-голямото унижение, на което сте бил подложен през живота си?

- Не бих казал, че е имало такова. Фактът, че петдесет години трябваше да живея в изгнание, дълбоко ме натъжава. Поради личната ми драма се отнасям с голямо съчувствие към емигрантите, тъй като под външно влияние и аз самият, в доста невръстна възраст, станах такъв. Но дали е имало нападки, които да съм преодолявал най-трудно с течение на годините – не знам.

- Мислите така, защото сте добронамерен ли?

- По-скоро заради това, че не се занимавам много с миналото. Мога обаче да кажа, че най-големия шок, който съм преживял, беше смъртта на баща ми. До шестгодишна възраст бях невинен, щастлив, малък княз, който живееше във вълшебна приказка. След това изведнъж, само за ден, трябваше да порасна. Беше адски трудно, но започнах да живея с мисълта, че баща ми е починал. Това, че до днес не е изяснено недвусмислено как е починал, не помогна за преодоляването на травмата.

- В продължение на десетилетия сте участвал в деловия живот в испанската столица. Знаеха ли Вашите сътрудници с кого седят на една маса?

- Зависеше от това къде и с какви сътрудници съм работил.

- Под какво име живяхте в Испания?

- Не съм използвал името Цар Симеон в нито една от фирмите, служител на които съм бил или с които съм работил. Използвах предимно тайнствен псевдоним под формата конт Рилски или граф Рилски. Когато баща ми е пътувал инкогнито, той също е използвал граф Рилски. Планината Рила, която е близо до София, му беше много близка, оттук и името. Във всеки случай имах два различни живота и много малко хора допусках толкова близо до себе си, че да знаят кой съм бил някога. Практично решение беше, защото ако бях допуснал някоя евентуална грешка, нямаше да упрекват монархическата институция, а мен. Всъщност дядо ми Фердинанд е използвал името граф Мурани при частните си пътувания, тази титла сега съм прехвърлил на единствената си дъщеря, на възхищаващата се от дядо си княгиня Калина. А сестра ми съм удостоил с титлата княгиня Кохари, като я направих и глава на семейството ни Сакс-Кобург и Гота-Кохари.

- Миналата есен излезе книгата „Една цел – България“, в която са обхванати Вашите написани или изречени политически мисли и изказвания от 2010 година насам. Това обаче не е единствената книга, която поставя във фокус Вашата личност. Как бяха приети тези издания?

- Получиха доста доброжелателни критики. Личните ми мемоари досега са излезли на български, испански, френски, португалски, италиански и турски език. Подготвя се преводът на гръцки, а може би до края на годината ще бъде достъпна и на английски език.

- Известен сте с това, че поддържате извънредно оживени връзки с европейските династически фамилии. В този салон може да се видят дузини снимки, на които можете да бъдете видян с действащи или намиращи се в оставка владетели. С кой от владетелите Ви свързват най-тесни връзки?

- За щастие, поддържам добри връзки с всички. Всички европейски династии са в роднински връзки една с друга. Много уважавам Ото фон Хабсбург, който беше изтъкнат държавник. Беше на осемдесет и пет, когато беше тук, на една конференция. Излезе на катедрата, мушна ръката си в джоба, след което четиридесет минути, без записки, изнесе такава лекция, подобна на която рядко може да се чуе. При това си посещение той остана три дни в България, гостува ни в резиденцията, водихме наистина приятни разговори. Всъщност кралица Зита беше полусестра на майка ми. Бих споменал и испанския клон на Бурбоните, защото животът ми се е преплитал безброй пъти с Крал Хуан Карлос. А от погребението на Великия херцог на Люкксембург през месец май отсъствах просто, защото същия ден папа Франциск ме прие в София.

- Знаехте ли, преди изявлението през юни, че испанският Крал Хуан Карлос ще се оттегли от публичните си изяви?

- Още преди това той ми беше говорил за намерението си. За късмет имах възможност да се срещна с него през юни, когато изкарах три дни в Мадрид. Зарадвах се, защото сме израснали заедно. Първата ни среща трябва да е била през 1953 г., тогава и двамата бяхме в Испания. Освен че сме донякъде роднини, станахме и близки приятели. Негово Величество е с половин година по-млад от мен, и двамата се оженихме през 1962 г., децата ни се появиха по едно и също време. Отвъд политиката и в частния си живот се опитвахме да си бъдем опора един на друг. Преди пет години той ми каза, че би искал аз да присъствам на празненството по случай оттеглянето му, тъй като на времето заедно тръгнахме по този път. Така че изрично само заради това отпътувах за Мадрид, за да бъда там, когато подпише декларацията за оттеглянето си. Не изчаках заемането на трона от принц Фелипе.

- В днешно време, когато Обединеното кралство се готви да напусне Европейския съюз, как виждате проявите на евроскептицизъм в България?

- Според мен онези, които имат резерви по отношение на съюза, са в малцинство. По времето, когато бях глава на правителството имаше много повече скептици. Българите също разбраха, че малките страни почти нищо не могат да постигнат без европейските източници. И в това интервю ще дам израз на увереността си, че според мен ние имаме място в този клуб на избрани, който в основата си може да покаже извънредно положителни резултати, дори и да има някои грешки. Това, че англичаните ще напуснат, не мога да го оценя по друг начин, освен като катастрофа. Не виждам бъдеще за излизащото изпод егидата на ЕС Обединено кралство. И сега наблюдавам събитията от чисто икономическата страна на нещата, защото търговията в пределите на ЕС представлява около половината от износа на Обединеното кралство. Възможно е англичаните да си мислят, че Канада и други бивши колониални страни да могат да подпомогнат търговията им. Е, аз не мисля така.

- Англичаните по-различно ли мислят от останалите европейци?

- Веднъж над Канала имало много гъста мъгла. На първите страници на английските вестници пишело „Континентът е откъснат“. Не островът, а континентът е откъснат. Мисля, че това говори много за мирогледа на англичаните.

- През юни отпразнувахте осемдесет и втория си рожден ден, в този период от живота си какво смятате за своя мисия?

- Бих бил щастлив да мога да споделя опита си с идващите след мен. Не затова, защото времето ме е направило по-мъдър, а затова, защото съм натрупал много опит. Бих искал да участвам в мирното разрешаване на проблемите, обичам диалога, обичам когато човек разбира гледната точка на другия. Някой беше казал, че всеки проблем има най-малко две решения. Настъпи времето, когато това трябва да го запомним като един вид сентенция в ума си.

- Освен румънската и албанската, все по-често и българската младеж изпитва носталгия по монархията, като форма на управление на държавата. Има ли шанс България отново да стане царство?

- Не само сред младите се срещат много монархисти, има и хора на средна възраст и по-възрастни. Но след като в България в продължение на петдесет години царската институция е била представяна като възможно най-лошата система, не мисля, че би имала бъдеще. Комунистите повтаряха понятието монархофашизъм дотогава, докато болшинството от хората повярваха, че той съществува. Когато през 1989 г. европейският свят се разпадна, някои хора заявиха, че би си струвало да се върнем към монархията, но болшинството не застана зад това виждане, смятаха го за отминало времето си. Друг е въпросът, че монархията може да бъде много по-демократична от републиката. Когато през 1996 г. се завърнах у дома, българската демокрация беше млада, неуверена, не исках да разклащам основите ѝ с това, да се боря за завръщането на една вече отминала форма на държавно управление, не исках хората да мислят, че съм воден от лични интереси. Най-голямото достойнство на монархията, според мен, е нейната стабилност – нейният ръководител присъства в продължение на поколения, а не на цикли от четири-пет години. Освен това той не е член на нито една политическа или обществена групировка, а това в днешния свят може да се оценява само като преимущество.


Източник: www.kingsimeon.bg/Epicenter.bg

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар