Понеделник, 21 Октомври 2019
Понеделник, 21 Октомври 2019
Случайности? Да, бе!

Случайности? Да, бе!

Казваме, че така ни било писано. Не знам кой го пише, казва култовата Маргарита Петкова

Яна си беше закопчала с кабарче на стената над леглото листче с цитата на Блага Димитрова „Няма случайни случайности”. Яна беше моята приятелка през студентските години. Колкото по-млади сме, толкова повече приятели имаме. И все най-добри. После времето ни учи да ги пресяваме, докато то самото ги отсява. Но Яна, ах, тя беше нещо като другото ми аз. Тя беше висока, руса, приличаше на скандинавка, обличаше се в елегантни костюми с прави поли  и след нея мъжете се обръщаха, а аз бях „кинта и двайсет, кльощава и си купувах дрехите от Детмаг. Не от недоимък, просто ми ставаха и предпочитах да имам пет поли и десет блузи, отколкото два костюма за същите пари. Тя ходеше на фризьор, аз веех свободно дълга до кръста коса.

Иначе Яна беше по-обраната, чак до стеснителност, докато аз вечно завихрях щуротии и привличах емоционални бури като гръмоотвод. Върху собствената си глава, разбира се. Горката Яна, тя играеше ролята на заземяването ми. Стоварвах й всичките си глупости и умности, разчепквахме ги и ги преживявахме заедно, обикновено постфактум, когато няма как да се предотврати нищо, но бяхме млади и прекрасни, та глупостите бяха естествени, томителни и неотвратими.

И все случайни. Случайно влизаш вместо в обичайното кафене, в новооткритото, и животът ти свърва в друга посока. Случайно решаваш да не влезеш в киносалона, за където си си купил вече билети, а се зазяпваш в някоя витрина, и съдбата ти поднася вместо петле на клечка, шатобриан за двама. Случайно после се оказва, че трябва да ядеш шатобриана сам, или че той е пълна отврат. Случайностите са закономерностите на всичко това, което наричаме живот. И което живеем. Щем – не щем, нещата се случват така, както трябва да се случат.

И когато се случат случайно веднъж, абсурд е после, повтаряйки всички предпоставки, да ги подмамиш да се повторят. Примери колкото щеш. Безпарични и изпаднали в мирова скръб в разцвета на своите двайсет години, седим с Яна в таванската й квартира, опитвайки се уж да четем за изпит. Купили сме си един хляб и две връзки пресен чесън, набиваме като за световно и оплюваме мъжете като такива. Тръпката на Яна, един колега историк, се е запилял някъде, а тя страда и си изкарва яда върху чесъна, а аз я следвам неотстъпно в унищожаването на зеленчука.

На масата до учебниците и тетрадките със записки се е образувала значителна купчина обелки, ние сме очертали параметрите на мъжката глупост и неадекватност, зачертали сме мъжкия род от лицето на земята и сме горди от кардиналните решения, дето не си струва да се занимаваш с тези непригодни индивиди. В този момент на вратата се чука. Бленуваният и току-що отлъчен Жоро влетява без да изчака отговор и моментално отстъпва назад, ударен от вълната чеснов аромат. Обаче все пак се окопитва, аз си тръгвам, защото съм забравила една много важна среща и оставям Яна на произвола на случайността, тип „по закона на вселенската гадост”. Прекрасно, само дето, колкото и после да се натъпквах с чесън от солидарност с Яна, никой вече не почука на вратата.

Поне не този, който искахме да подмамим с почти езически ритуали. Случайността не може да се подмами, защото не може да се повтори. Няма повторяемост при случайността. Колкото и да подреждаш по памет пъзела на предварителните обстоятелства, да се връщаш назад по стъпките си и пак да минаваш по тях отново и отново, късно е, либе за китка, мандалото лопна. Нещо се е случило или за да свърши, или за да започне. Животът ни е низ от непрекъснати случайности, които ние наричаме предопределение.

Казваме, че така ни било писано. Не знам кой го пише. Ако някой знае, да се обади, но не вярвам да има нормален човек, който да си присвои авторството. Аз просто си спомних смешните опити, които и сама съм правила, да подмамя майката-натура, фортуната, съдбата или кой както го нарича, с повтаряне на действия – така бях облечена, по тези улици минах, купих си цигари от тази будка, седнах на тази маса в кафенето, часът беше точно пет и двайсет… Не става. И няма как да стане.

Случайността е винаги нарочна. И еднократна. Ако можеш, я улови. Ако можеш, я разбери. Ако можеш, я подмини. Обикновено не можеш. Такава е закономерността в битието и битуването ни. И докато пишех тези опити за размисли, чух, че по телевизията споменаха, дето днес е  последния ден на юли. И ми светна защо си спомних за Яна точно днес. Спомних си колко важна за нея беше тази дата преди години. И как беляза живота й по-нататък. Случайност? Да, бе! В окото ми не плува корабче. А във вашите очи как са флотилиите? Като потънали гемии или като Велики армади?

Маргарита Петкова, специално за Nbox

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар