Понеделник, 19 Ноември 2018
Понеделник, 19 Ноември 2018

АНТИИЗКУСТВОТО КАТО ИЗБИВАНЕ НА КОМПЛЕКСИ

АНТИИЗКУСТВОТО КАТО ИЗБИВАНЕ НА КОМПЛЕКСИ

"Защо се хвърлят толкова пари за нещо, което никой нито разбира, нито някога ще разбере. За нещо, което след коктейла на откриването вече никой не помни – но самият коктейл се помни. Защо никой от тези куратори не си сложи една такава инсталация в хола, а с парите от нея си купува стари майстори. Защо се обърна гръб на такива като онзи скулптор, който боядисваше ксерокопия на рисунки от Виена, за да може тези, които не могат една линия да направят, не могат един виенски пейзаж да боядисат да тънат в телевизионна и медий-на слава…", пита писателят

Вероятно не само аз, а и други са се чудили как пърформърнсът и инсталациите изместиха изкуството от художествените галерии. Вероятната причина е, че авторите им се оказаха достатъчно агресивни и напористи.

Хората, които не могат да направят една линия, без да я прекъснат, или далтонизмът им пречи да създават хармония на цветовете изведнъж решиха да ни убедят, че това е модерно изкуство. Вкараха телевизорите в галериите (как не се сети един инженер или конструктор да ги съди за това, че използват техни произведения за изкривяване на масовата представа за изкуство), та вкараха телевизори и лед осветление в галериите, разхвърляха ги вътре, без да съзнават, че и за това е нужно познание по перспектива, обявиха всичко това за изкуство…

И се започна…

Но въпросът не е в това кои направиха това, а въпросът е в това кой и защо допусна лаици в галериите. Говорил съм с такива „автори“ и се оказва, че мнозина от тях не знаят нищо за история на изкуството, за теченията в изкуството. Никой от тях дори не подозира, че единственият пърформърнс в световното изкуство се е превърнал от четири хиляди години в притча. Защото как да приемем обръснатата наполовина глава на Диоген, престоя му в бъчвата и търсения от него Човек със запален фенер посред бял ден, та как да приемем всичко това по друг начин, освен като пър-формърнс, при това единствен по сила и внушение в историята на изкуството.

Апропо, този пърформърнс единствен устоява на времето, но не в аналите на изкуството, а във философията и митологията. Мечтата на всеки артист да се превърне в мит, нали…

Но въпросът е нейде другаде.

Свидетели сме – почти сме свидетели, но ако не сме познаваме такива – как се приемат новите течения в изкуството в край на деветнадесети и началото на двадесети век. Импресионизъм, експресионизъм, символизъм, дадаизъм, абстракционизъм, кубизъм…

Почти никой от тези автори, направили своя естетически завой, не е бил приет с широко разтворени прегръдки за разлика от сегашните автори на пърформърнси и инсталации, от сегашните автори на ерзац изкуство. При положение, че техните неща са далеч по-близки до класическото изкуство, отколкото „произведенията“ на съвременните „модернисти“… Дали пък страхът да не бъдат обвинени сегашните куратори в студенина и непрозорливост след време не е в основата на този бум на „открития“, които нямат нищо общо с изкуството. Защото аз твърдо съм убеден, че да разположиш няколко телевизора в една зала, като единият е зад стъкло, ослепявани от няколко ледсветлини с музика, извлечена от търкане на стирипор в стъкло няма нищо общо с „Мона Лиза“ или „Ядачи на картофи“…

При това, забележете, за тези инсталации се дават толкова средства – предимно от Държавата и фондации – с които може да се закупят няколко класически произведения от малките холандци, примерно. Така и талантливи автори се втурнаха да правят подобни неща, оправдавайки се на ухо, само на ухо, че като станат икономически независими ще започнат да правят истинско, ама съвсем истинско изкуство.

Имах приятел, който с въглен можеше да нарисува око и да установиш цвета на окото. С въглен. Беше съвършен рисувач. Беше бъкан с идеи като скулптор. Беше. Дипломната му работа бе откупена веднага. Но го заварих един ден да боядисва (това е най-точното обяснение) с водни боички ксерокопия на виенски пейзажи. За всяко боядисано копие той получаваше по пет марки. Купи си като бояджия, не като художник, та си купи като бояджия на виенски пейзажи апартамент. Докато боядисваше ксерокопията се кълнеше, че един ден ще седне и ще нарисува своите двадесет картини.

Минаха тридесет години оттогава, неговите двадесет картини избледняваха в главата му ненарисувани, а хилядите собственици на боядисани от него изгледи на Виена дори не подозират, че притежат произведение на гений, убит от тях самите.

Но, да се върнем на темата. Защо се хвърлят толкова пари за нещо, което никой нито разбира, нито някога ще разбере. За нещо, което след коктейла на откриването вече никой не помни – но самият коктейл се помни. Защо никой от тези куратори не си сложи една такава инсталация в хола, а с парите от нея си купува стари майстори. Защо се обърна гръб на такива като онзи скулптор, който боядисваше ксерокопия на рисунки от Виена, за да може тези, които не могат една линия да направят, не могат един виенски пейзаж да боядисат да тънат в телевизионна и медий-на слава…

И изведнъж прозрях. Всичко е било много просто.

Просто избиваме комплекси. Защото онези, които е трябвало да открият Ван Гог, Гоген, Сезан, Лотрек, Малевич, Паскин, Курбе, Дьолокроа или Ел Греко са търсили само класичността, обръщайки гръб на модерното изкуство. На новото. Модерно и ново, но изкуство, все пак. Страхът, да не повторим тяхната грешка ние сме готови сега да приемем всяка цапаница, всеки разбит телевизор или празна зала със заметен боклук в единия ъгъл като ново и модерно изкуство. Да. Избиваме комплекси от обричането на глад на модерните от началото на двадесети век, за да обречем на глад можещите сега.

Христо Стоянов, фейсбук

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар