Сряда, 12 Декември 2018
Сряда, 12 Декември 2018

Христо Стоянов: Радой Ралин ли? И какво от това?

Христо Стоянов: Радой Ралин ли? И какво от това?

"С една дума - Режимът и Радой Ралин си бяха удобни един на друг", пише писателят 

Не зная колко е грешно това да "ровиш кокалите някому", но не е по-грешно от това да произведеш някого в гений, както, прочие, се опитват да направят с Радой Ралин. Имал съм възможността да прочета всичко от него - стихове, епиграми, фейлетони, сценарии...

Опитвал съм се да намеря високата литература, която му приписват. Да намеря ерудита, бунтаря...И винаги съм намирал не повече от зевзек, който може да се намери във всяко българско село. А в големия град този тип зевзеци се намират на всяка улица и най-лесно ще ги намерите около кварталните кръчми, а, понякога, и в самите кръчми.

Вярно, Радой не обичаше алкохола, както и пияниците. Имах възможността да го познавам, да говоря с него, надписвал ми е книги, подарявал ми е такива.

Казват, че имал и личния телефон на тогавашния Тодор Живков ("тогавашния", защото и сега е пълно с Тодор Живковци, но с други имена), та, казват, че имал личния телефон на Тодор Живков и възможността да се обажда по всяко време на денонощието. Дали се е възползвал от това - не зная, но зная, че Държавният апарат тогава нямаше нищо против и дори поддържаше мита за "дисидента" Радой Ралин. Всъщност, един безкрайно удобен мит, защото в текстовете му нямаше нито идеологически прозрения, нито опасност да увлекат масите към сваляне на режима.

С една дума - Режимът и Радой Ралин си бяха удобни един на друг. Поради еднаквия интелектуален потенциал, който притежаваха. Вървеше по улиците на София, задяваше младите момичета, а при среща с познати изтърсваше с пискливия си глас: "Чок селям... Намокри ли нощеска котето"... Хората се смееха така, както се смеят на селския идиот, спираха се като пред мечка със синджир на бърните, а Държавата зад гърба му тихо шушнеше: "Я, покажи, как се въргаля пиян партиен секретар пред кръчмата", и Радой започваше своите словесни кълбета напред, назад, встрани...

Почти като Севилският бръснар... Защото му беше удобно това състояние - митът, че е бил интерниран, докато получава заплата от киноцентъра, като редактор в хумористичните издания, в литературните издания, като член на някоя група с щатна заплата...

Вярно, направи нещо, на което му се възхищавам - отгледа двамата си сина сам и след брака с майка им никога не се ожени повторно. Безкрайно достойно поведение - бащинско, имам предвид, на което не всеки мъж в България е способен.

Не зная дали сега, толкова години след 1989 година и толкова години след смъртта на Радой (леко да му е небето), някой може да си спомни един стих от него, освен приписваните му десетки и стотици епиграми, които дори не са от него. Заглавието "Люти чушки", пълна с народни умотворения, които Радой Ралин просто е събрал. Без дори да ги пипа - поне това, слава Богу, не направи. Поне не ги окепази.

Но българинът има нужда от митове. И в ония времена му беше необходим един Радой, чиито "творения" имаха литературната стойност на онези частушки, шептени под завивките. И, докато той през нощите си е говорил с Тодор Живков по телефона, ние сме го шепнели под юргана тези епиграмки, пъчейки гърди със своята интелектуалност върху девойката с надеждата, авторът им сутринта да ни срещне и да попита: "Чок селям... Намокри ли нощеска котето"...

Христо Стоянов, фейсбук

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар