Николай Масалитинов: Театърът е море от страсти

Николай Масалитинов: Театърът е море от страсти

Именитият руски актьор, режисьор и педагог, допринесъл за създаването на театралната школа в България, си отива на днешния ден преди 59 години

Ако има чужденец, който е обичал безкрайно българските артисти и е раздал опита и знанията си за развитието на театъра в България, това е Николай Осипович Масалитинов. Именитият актьор, режисьор и педагог е роден на днешния ден – 28 август, през 1880 г. в Харков, Русия. Учи различни специалности, преди да избере изкуството и да постъпи в класа на Александър Федотов в Московското императорско театрално училище. През 1907 г. на абсолвентската му премиера присъстват двамата колоси Константин Станиславски и Владимир Немирович-Данченко. Те харесват Масалитинов и го канят да играе в Московския художествен академичен театър (МХАТ). До 1919 г. той е артист в престижната трупа, преминавайки от малки роли до превъплъщаването в изключително сложни образи на сцената.

Войната слага пръст върху кариерата му в Москва, но пък печели за България и националния ни театър забележителна фигура. От 1924-а Масалитинов става част от Народния театър в София. Още следващата година е назначен за главен режисьор – пост, на който остава до 1944-а. До смъртта си през 1961-ва е неизменен авторитет в трупата. Поставя близо 140 пиеси, сред които „Тартюф”, „От ума си тегли”, „Ревизор”, „Без зестра”, „Живият труп”, „Врагове”, „На дъното”, „Опечалена фамилия”, както и българските класики „Майстори”, „Албена”, „Боряна”, „Вражалец”, „Царска милост” и др.

Сцена от „Опечалена фамилия” от Бранислав Нушич, постановка Николай Масалитинов, 1935 г.

Масалитинов открива драматична школа към Народния театър, която по-късно се преобразува във Висш институт по театрално изкуство. От 1949 г. професор по актьорско майсторство. Признат е за родоначалник на съвременната театрална школа в България. Умира на 22 март 1961 г. в София.

В деня на 126-годишнината от рождението на Николай Масалитинов си припомняме откъси от негово интервю от 1929 г. за в. „Литературен глас”, в което той разкрива пътя си до България и уважението си към българските актьори и пиеси:

“Никога не съм мислил за сцена. Готвех се за лекар в Томск, Сибир. Интересуваха ме изобщо естествените науки. В университета попаднах в едно време на безпорядки, около 1899 г. В тая глуха провинция управляваха сатрапи – и веднага изключиха всички студенти.”

„Уви, дълго още се лутах. Прекарах 2-3 години в какви ли не професии – по постройка на железници, землеустройство и пр. Но, блесна светлинка… Сестра ми, по-голяма от мен, завърши в Москва императорското театрално училище и започна чрез писмата си да ми влияе. Не обичах разните си професии и бързо се увлякох в любителските представления, които се даваха по онова време в Томск. С това не се свърши: в 1904 г. постъпих и аз в Московското театрално училище, откъдето излязох през 1907 г. Още с излизането си постъпих в трупата на Московския художествен театър (МХТ) и оттук започва възходът ми, или заникът ми, ако щете.”

„Отдадох се на театрална педагогия. В 1914 г. открих собствена школа, в която бяха преподаватели и някои артисти от МХТ. Тази школа доби голяма популярност, но за жалост войната я закри. От моята школа се образува II-ра студия при МХТ. Намерих един благороден човек, който си отвори кесията и щедро поддържаше бедни, но способни артисти – мои ученици. Това бяха стипендии, каквито само държавата има силата да дава…

„А сега ще ви разправя как станахме емигранти. По онова време, около 1919 г., предприех с една група от МХТ турне. Отидохме в Харков. Започнаха граждански войни и ние се озовахме на фронта между червеноармейци и белоармейци, които ни отрязаха пътя за Москва. Принудени бяхме да водим самостоятелно съществуване. Играхме в Харков, Одеса, Ростов и др., а през 1920 г. пристигнахме в България, първата държава, която посещавахме в задграничната ни обиколка.

Намерихме радушен прием, който ни даде вяра и бодрост да продължим обиколката си. И посетихме Белград, Загреб, Виена, Прага, Берлин, Копенхаген, Стокхолм и др… През 1921 г., когато играехме в Берлин, от Москва пристигна наш колега – куриер с покана да се върнем в Москва. За нас имало прошка. Някои колеги се върнаха. Аз отказах. Тъй се разтури групата ни и се пръснахме. Едни се отдадоха на нямото изкуство, други отидоха кой знае къде, а аз отворих драматическа школа. Някои от младите артисти на българския Народен театър бяха мои ученици.”

„През 1923 г. получих предложение да стана режисьор на българския Народен театър. Но тъкмо по това време пръснатите членове на трупата ни отново се събраха, та отказах. Предприехме нова обиколка. В София идвахме още няколко пъти. В 1925 г., когато бях дошъл с трупата в София, отново бях поканен да приема режисьорския пост, и този път приех…”

„Като славянска нация, българската е много талантлива. Но има още време за работа. Всичко ще дойде постепенно, с време. При добрия материал, който има в Народния театър и изобщо в средата на българските артисти, може да се разчита на добро бъдеще на театъра. Неприятно е, че разни нови изкуства или неизкуства убиват интереса на публиката към театъра. Но, според мен, то е временно.”

„Сторонник съм за представянето на повече български пиеси. Смятам, че до голяма степен тази е мисията ми тук. На „Албена”, новата българска пиеса от Йордан Йовков, възлагам големи надежди. Смятам дори да я преведа на руски и се надявам, че Московският театър ще я приеме с радост.”

„Аз гледам на бъдещето весело. Оптимист съм. Малките премеждия нямат значение – инак и не може, всред морето от страсти, каквото море представлява един театър.”

 

На заглавната снимка: Портрет на Николай Масалитинов, дело на художника Никола Георгиев – Дедо Боже.

AFISH.BG

Оставете коментар