Формулата на хумора

Формулата на хумора

Той проявява тогава, когато мозъкът ни забележи схема, която го изненадва, и я съпостави с нещо, което знае добре

Алберт Айнщайн и Чарли Чаплин се разхождали заедно из Холивуд. Откъдето и да минели, хората ги приветствали и ръкопляскали. Накрая Чарли се обадил: „Знаеш ли, на теб ти ръкопляскат, защото никой не те разбира, а на мен – защото ме разбират всички...”

Какво е хуморът? Що за странен инстинкт ни кара да се кискаме като луди или да се усмихваме разбиращо? И защо винаги всячески търсим някого, за когото можем да кажем: „Той има чувство за хумор”?

Много учени глави през вековете са се опитвали да обяснят този феномен. Кой знае защо обаче, най-простото и разбираемо за всички нещо – смехът, се оказва най-трудното и неразбираемо уравнение за изследователите. Той е универсален език, на който могат да се разберат дори най-различните хора. Неговата граматика обаче приличаше на неразгадаема тайна... до днес, пише списание „Обекти“.

Казвам до днес, защото специалистът по еволюционна теория Алистър Кларк твърди – и при това доста убедително, – че най-сетне е открил най-сложната формула от всички – тази на хумора.

А за да има такава формула, първо трябва да се знае що е това хумор, нали? Удобно средство за разчупване на леда? Вродено качество на социалните пеперуди? Нищо подобно. Способността да откриваме и създаваме смешното е ключово оръжие в човешката еволюция, което ни позволява да откриваме и запазваме общото помежду си и дори да развиваме своята интелигентност. Звучи доста сериозно, нали? Парадоксът на Кларк е, че смешното е една от най-сериозните съставки на човешкото.

Хуморът се проявява тогава, когато мозъкът ни забележи някаква схема, която го изненадва, и я съпостави с нещо, което добре знае. Неочаквана взаимовръзка между познати ситуации, малък завой в разказа, който противоречи на добрия тон, различен поглед към нещо банално – ето какво разпознаваме като смешно. Например:

Две прасета си говорят:

- Ти като пораснеш, какъв ще станеш?

- Амиии... пържола...

===================

Въпрос към радио Ереван:

- Как се казва дете, което не е родено в Гърция?

- Негърче - чува се от радиото.

И понеже хуморът е социален инструмент за общуване, ние възнаграждаваме човека, който ни е изненадал приятно, със своя смях. Този инструмент обаче има ключово обществено значение.

Тъй като в хода на еволюцията сме разбрали, че точността на информацията е това, от което често зависи дали ще оцелеем или не, разконспирирането на неточна информация се е превърнало в умение, което се предава и поддържа през поколенията. Именно тук идва ролята на хумора. Когато поставя нещо, което би трябвало да знаем, в неочакван и често „неправилен” контекст, хуморът действа като изпит, който трябва да покаже дали разпознаваме грешката или не. Смехът е потвърждението и наградата за това разпознаване. Чрез него ние си „сверяваме часовниците” с другия и откриваме, че сме на една вълна – нещо много важно за оцеляването на индивидите в група.

В дъното на всичко смешно, без значение от културата, епохата и личния опит, се крият осем основни схеми. Така във вица, който ви разказва вашият приятел, може да се говори за тъщи (Тъстът към зетя: - Харесва ли ти тъщата? - Харесва ми. - С теб ще се разберем. Обичам хора с чувство за хумор), блондинки (Разговарят две блондинки: – Муцка, пробих си втора дупка на ухото. – И сега по-добре ли чуваш?), индианци (Двама индианци за пръв път виждат човек, който кара водни ски: - Планински орел, ти как мислиш - защо тази пирога върви толкова бързо? - Ами не виждаш ли, че отзад някакъв тип я гони?) или просто за Иванчо и Марийка (Учителката по литература: - Деца, кажете ми една съгласна! Иванчо: - Марийка, госпожо), но в основата си той представлява структура, която мозъкът не отчита на съзнателно ниво, но която възприема като смешна. Осемте варианта на тези структури, дестилирани от Кларк, са следните: положително повторение, разделяне, завършване, превод, приложна и качествена промяна на контекста, опозиция и смяна на мащаба.

При първите четири структури смешното се състои в това, че разпознаваме някаква позната ситуация, стереотип или поведение, като смехът ни потвърждава и одобрява това, че сме ги забелязали, че те отговарят на собствения ни опит и че сме съгласни с тях. Да вземем например следния виц:

В Русия всичко, което се прави с ключ, по-малък от 24, се смята за нанотехнология.

Ако се засмеете, значи сте съгласни със стария стереотип, че руските технологии не са точно черешката на тортата и науката на тази страна изостава с векове от последните световни достижения. В този контекст, ако смените думата „Русия” с „Япония” или „Америка”, вицът моментално губи смисъл и буди само недоумение.

Това именно се нарича „положително повторение”. Това е и причината, поради която съществуват толкова подобни вицове. Те всички си приличат, но ни карат да си кажем „Това е толкова вярно!” и да се засмеем одобрително. И не защото всички блондинки, които познаваме, са тъпи, а защото традицията на хумора налага и поддържа стереотипи, разпознаването на които съставлява основата на колективната интелигентност и ни кара да се чувстваме близки с човека отсреща. Засмеете ли се на вица му за лошата тъща, вие всъщност казвате: да, и аз съм чувал, че тъщите като цяло са ужасни, моята не е, но с теб си приличаме и ще се разбираме добре. Смеейки се на стереотипа, вие отбелязвате, че живеете в обща културна среда с другия и познавате нейните „герои”.

Оставете коментар