Неделя, 18 Ноември 2018
Неделя, 18 Ноември 2018

Забранената книга за депортирането на евреите

Забранената книга за депортирането на евреите

Натан Гринберг описа геноцида в Тракия и Македония – част 1

Тази книга е отхвърляна в продължение на почти 70 години. Потулена е веднага след първото ѝ издание през 1945. После не е преиздавана, не е изучавана, десетилетия наред не е дори цитирана в България. Авторът ѝ е непознат; издирването му се оказа необяснимо трудна задача. Анонимност и забрава – това е цената за този труд, който за пръв път описва депортацията на евреите от Тракия, Македония и Пирот. Разказ, който се превръща в едно от най-големите табута в българската история поне за половин век напред. Авторът напуска този свят в края на 80-те години, така и без да види името си там, където му е мястото: сред първите изследователи, направили публично достояние немислимата история на Холокоста.

Натан Гринберг работи върху книгата си в последните три месеца на 1944 г. На 30 септември 1944 г.[1] той е назначен в Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ) и започва да издирва и подрежда оцелелите архиви на това ведомство, пряко осъществило депортирането на евреите от „новите български земи“ към нацистките лагери. Сборникът, в който тези документи са отпечатани, вижда бял свят между януари и началото на март 1945 г.[2]

Датите отреждат на тази книга особено място в историографията – тя е първата, описала Холокоста с помощта на държавни документи. Към началото на 1945 г. в Европа и САЩ са публикувани достатъчно свидетелства за масовото изтребление на евреите, писани от оцелели или от очевидци на гетата и лагерите. Но няма – а към тази дата не би и могло да има – събрана накуп документация, оставена от самите извършители. Съвременниците на Втората световна война са я видели обаче в книгата на Натан Гринберг – сборник с над 80 документа, представляващи заповеди и инструкции за изпълнителите на депортацията, доклади за свършената работа, планове по логистиката и финансирането, отчети, писма, телеграми.

За разлика от Мататиас Карп в съседна Румъния, който събира документацията за Холокоста в продължение на близо седем години, преди да издаде своята „Черна книга“[3], Гринберг бърза със собствената си публикация. Това превръща сборника му в навременен и уникален документ, но го лишава от известна прецизност. Някои от документите са съкращавани, други не са достатъчно пояснявани, а свързващият авторски текст често пъти страда от фразеологичните клишета на ранния комунизъм – идеология, на която авторът остава верен поне през по-голямата част от живота си.

Книгата излиза във време, в което войната и Холокостът все още са в ход. През януари 1945 г. са освободени лагерите в Хелмно и Аушвиц. В Белжец, закрит от нацистите още през 1943, съветските войници откриват човешки останки сред засятите бобови растения – както половин година по-рано това се е случило в Треблинка и Собибор. Всичко това поставя пред съюзниците един въпрос, който не може още дълго да остава без отговор: как да опишат еврейския произход на жертвите в тези лагери? Противно на очакванията, продиктувани от нашето следвоенно знание, обособяването на евреите в специфична група, за чието унищожение е създадена цяла индустрия, е тема, която е (съзнателно) отбягвана или слабо акцентирана от съюзниците към началото на 1945 г. Съветското командване налага стриктна забрана върху този аспект на информацията след освобождаването на Аушвиц и потулва десетките свидетелства, получени от оцелелите. Няколко месеца по-рано един от легендарните военни кореспонденти, Константин Симонов, влязъл в Майданек заедно със съветската армия, успява да опише в подробности лагера, без да спомене произхода на жертвите. Статиите на Иля Еренбург[4] и най-вече на Василий Гросман[5], прецизно предали видяното от тях, съумяват да видят бял свят, но „Черната книга“, подготвена от двамата автори още през 1944 г., е забранена за публикуване. Съюзниците от американска и британска страна на свой ред посрещат с недоверие или смятат за пропаганда на полската съпротива множеството свидетелства за целенасоченото изтребление на евреите[6], предотвратявайки популяризирането на тази информация и спомагайки за маргинализирането на онази, която все пак бива публикувана. Книгата на Ян Карски[7], чиято основна информация е предадена на съюзниците още през 1942 и в която се описва животът във Варшавското гето и пътят на влаковете към смъртта, получава безпрецедентно голямо разпространение в САЩ през 1944 г. благодарение на личната посветеност на автора и на усилията на група негови съмишленици да предупредят, че Холокостът съществува.

Сборникът на Натан Гринберг е отпечатан именно в този контекст и представлява категорично разминаване с тенденцията, възприета тогава от СССР и останалите съюзници. Публикуваните документи за първи път показват всичко това, което впоследствие ще бъде възстановявано от европейските историци: мобилизирането на държавно организиран конвейер за идентифициране на еврейски семейства, среднощното им отвеждане – „наведнъж и без предизвестие“ – в изолирани места, транспортирането им за сметка на хазната към добре известна дестинация (Катовице и Треблинка, погрешно цитирана в текста като Трембелинка) и последвалото разграбване на тяхното имущество.

Гринберг, както и авторът на предговора към първото издание Исак Франсез[8], отхвърлят отговорността на българския народ за депортирането на евреите от Тракия, Македония и Пирот и изтъкват „героичното“ и „историческото спасяване от гибел“ на евреите от старите предели на царството, извършено от народа.

Като виновници за депортацията са посочени германският хитлеристки режим, копиран „с дейно желание“ от „самозабравилите се престъпни властници“ в България. Гринберг пише, че документите, които публикува, свидетелстват за „възбудените плячкаджийски инстинкти“ на чиновниците, отключени от спуснатото решение за депортацията. Данните, публикувани в този сборник, още тогава са позволявали да се изчисли, че служителите, въвлечени в целия „плячкаджийски“ процес се измерват с хиляди. Те участват в „ударни групи по вдигането на евреите“ от къщите им, комисии по прибиране на сумите и скъпоценностите, комисии за опис на недвижимото имущество, „претърсвачни групи“, комисии по приемането на багажа на депортираните в обособени складове. Без да добавяме към тях и всички останали участници в транспортирането към смъртта, в лицето на шофьори на превозните средства за превозване до временните лагери, лагерна охрана, охрана на влаковете, охрана на процеса по натоварването от влакове на кораби.

През 1961 г., когато Натан Гринберг пише втората си книга за същите събития[9], той смекчава позицията си, извеждайки на преден план основната вина на германските нацисти. Това наблюдение е залегнало и в коментар на гръцкия историк Василис Ритцалеос[10], който твърди, че Гринберг се е отказал „в голяма степен от първоначалното си изследване“, след като е бил подложен на „съответен натиск“ (от българските власти)[11].

Документите проследяват депортирането град по град, но информацията не е в еднакъв обем за събитията в Македония (едва 7 документа) и в Гърция (над 62 документа). Авторът посочва, че когато е започнал работата си в архива на КЕВ, е установил, че „много папки и документи, особено тези за Македония, липсват“.Освен документи, той цитира и свидетелства на оцелели и на очевидци на събитията. За депортирането на евреите от Пирот говорят Иосиф Леви и Леон Нисим Шалом; за събитията в Македония – Берта и Мико Ноах, както и Алберт Сарфати; за преживяното в Беломорска Тракия – Самуил Сабатов, д-р Бенцион Соломон Кадмон, Марко Аврам Перец, Роза Моис Якова, Нора Леви, д-р Иосиф Конфино.

Макар че се цитират някои по-ранни и по-късни документи, основният обем архивна информация е концентриран в периода февруари-март 1943 г.

По ирония на съдбата, книгата почти веднага започва да служи не на комунистическата кауза, на която авторът е отдаден, а на ционистката кауза, която той не споделя. През декември 1944 г. в България пристига Давид Бен Гурион – бъдещият баща на израелската държава. Изправен пред реалността на Холокоста и пред първата оцеляла от него общност – тази на евреите от „старите земи“, живи, но лишени от имущество и описани като застрашени от „глад, студ и болести“ през започналата зима – Бен Гурион настоява пред българските власти да улеснят еврейската емиграция за Палестина. По това време нарастват усилията на ционисткото движение да събира доказателства за основната си мисия – че животът на евреите е физически застрашен в други страни и затова те трябва да разполагат със своя държава. Книги като тази на Гринберг без съмнение стават част от този обширен доказателствен материал, позволил впоследствие създаването на Израел. Но всичко това е част от израелската битност на книгата, докато публиката, за която Гринберг пише през 1944-45 година, е изцяло българска. Среда, в която разказът му не намира бъдеще. Или поне не намира близко бъдеще.

Цялата информация, събрана и представена от Гринберг, десетилетия наред остава единствен източник на информация за съдбата на евреите от Пирот, Македония и Тракия. А и този единствен източник е потулен от властите почти веднага след излизането си, като е цитиран предимно в книги, издадени в САЩ или Израел, но недостъпни в България. Трайното отсъствие на този разказ от публичното пространство спъва автентичното знание за историята, поддържа липсата на чувствителност към съдбата на загиналите, подхранва митове и по-късно улеснява успешното нашествие на ревизионизма. Удържането на тези трагични факти встрани от обществения слух постига в крайна сметка и това, което най-малко е очаквало: то неволно банализира усилията на спасителите на евреите от „старите земи“, тъй като не позволява да се види същинският враждебен контекст, в който спасението е извършено въпреки всичко. Въпреки абсолютно всичко.

Българският разказ за депортацията започва едва в края на 90-те години с няколко публикации, сред които настояваме да споменем поне приноса на Лиляна Деянова (1994, 2003), на Иван Хаджийски (1998 и 2004), на Еми Барух (2003), на Николай Поппетров (2004, 2011, 2013), на Леа Коен (2012) както и първия цялостен сборник с документи за депортацията, съставен от Румен Аврамов и Надя Данова, и публикуван през 2013 г. – 68 години след първия опит на Натан Гринберг.

[1] Вж. Данова, Надя, Аврамов, Румен. Депортирането на евреите от Вардарска македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г. Документи от българските архиви. Обединени издатели. София 2013 г. т. 1 стр. 38.

[2] Предговорът на автора към изданието е датиран от януари 1945 г. А на 17 март 1945 г., когато Гринберг дава показания пред Седмия състав на Народния съд, той казва, че книгата му вече се „продава навсякъде“. Вж. архив на Яд Вашем, https://portal.ehri-project.eu/units/il-002798-tr_6-2#desc-eng, ползван на 1 май 2015 г.

[3] Carp, Matatias. Cartea Neagra. Suferintele evreilor din Romania, 1940-1944. Bucuresti, Vo.l I 1946, Vol. II 1947, Vol. III 1948.

[4] Еренбург, Иля. „Народоубийцы“. Сп. „Знамя“, януари 1944 г.

[5] Гросман, Василий. „Треблинский ад“. Сп. „Знамя“, ноември 1944 г.

[6] Сред тях можем да откроим доклада на Яков Грояновски за лагера в Хелмно (декември 1942 г.), този на Дионис Ленард за лагера Майданек (юли 1942 г.), четирите поредни писмени свидетелства за Аушвиц: на Витолд Пилецки (август 1943 г.), на Иржи Табо (началото на 1944 г.), на Рудолф Врба и Алфред Вецлер (април 1944 г.), на Арност Розин и Чеслав Мордович (май 1944 г.).

[7] Karski, Jan. Courier from Poland: The Story of a Secret State. Houghton Mifflin. Boston, 1944.

[8] Назначен за ръководител на КЕВ след 9 септември 1944 г.

[9] Гринберг, Натан. Хитлеристкият натиск за унищожаване на евреите от България. Печатница „Амал“. Тел Авив, 1961.

[10] Благодаря за превода и цялостната помощ на Яна Букова.

[11] Вестник „Ефимерида тон синтактон“, Атина, бр. от 21/06/13.

Назаем от Татяна Ваксберг, заглавието е на редакцията

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар