Четвъртък, 19 Септември 2019
Четвъртък, 19 Септември 2019
Пребита до смърт справедливост

Пребита до смърт справедливост

Ред - това трябва да изискваме от властта и институциите

Спомняте ли си филма по книгата на Джон Гришам “Време да убиваш”? Тоня Хейли е малко чернокожо момиченце, брутално изнасилено и осакатено завинаги от местни дирибеи, расисти от Ку-Клукс-Клан, от които целият град се страхува. Защото никой не прилага закона. И те си безчинстват на воля. Сеят злини ежедневно. Отчаяният й, обезверен баща решава да вземе справедливостта в свои ръце и ги разстрелва в съда. Пред очите на множество свидетели. Защото знае, че и този път ще бъдат оневинени. Защото когато законът не работи, уличното правосъдие се превръща в основен закон. И това е най-страшното!

В такава джунгла ли превърнахме държавата си? Искам да крещя с всичка сила. Да викаме всички. Дете, убито заради натиснат клаксон… Посред бял ден. Това повече не се понася. Липсата на страх и респект от закона води именно до тази войнстваща и агресивна тъпота. “Стига вече толкова”! Страната ни е пълна с примитивно устроени хора с примитивна представа за мъжественост и примитивно “раздаване” на правосъдие. Тупани, които убиват от бой. Защото не познават цивилизовани начини да решават проблемите си. Защото не ги е страх от правосъдие. Защото се чувстват недосегаеми. А и често са. Защото такива сме си ги отледали, именно благодарение на липсата на каквото и да било нормално правораздаване. Тези същества дерибийстват из родните си места, “познати са на полицията”, целият град се страхува от тях и не смее да ги погледне, да им възрази, да се опита да им противодейства. Включително и кметът. Защото институциите не могат да се справят с тях. Или не искат. Все ми е тая вече дали е от престъпна некадърност или от престъпен страх и безхаберие. Пак ли ще се намери някой, който да ни каже, че нямаме нужда от съдебна реформа? Че хората нямат какво да ядат, пък ние сме взели да мрънкаме за конституционни промени.

Сега си затворете очите и си представете, че това е Вашето дете. Рожбата, която създадохте с много любов. И отгледахте с цялата обич, старание, грижи и усилия, които могат да съществуват. Порасналото Ви дете, което носи смисъл на живота Ви. И някой го блъска с бокс, докато го убие. Докато прекърши живота му завинаги. Посред бял ден. По най-варварския, извратен и античовешки начин. На кого ще вярвате след това? Ще Ви се слуша ли за “неизвестен извършител”, “извънсъдебно споразумение” и “смекчаващи вината обстоятелства”. Ще успее ли някой да Ви убеди, че си е струвало да останете тук? Ще има ли по-куха и изпразнена от съдържание дума от “справедливост”.

Това повече не се издържа. И не, не призовавам към улично правосъдие. От него се страхувам най-много. Опасявам се обаче, че сме близо до него. Не твърдя и, че убийства се случват само тук. Но съм убедена, че законите трябва да са за всички. Че институциите трябва да престанат да разчитат единствено на морала, съзнанието и човечността на гражданите. Чувството за безнаказаност ражда чудовища. Зловещи, уродливи примати, които сеят смърт.

Ред. Това трябва да изискваме от властта и институциите. Правосъдие, което да възпитава, да респектира, да дава ясни послания на всички останали, които се “изкушават” да убиват. Това е смисълът на държавата. И на демокрацията. Или всички заедно ще си ги върнем (ама трябва да се понапънем за целта, с мрънкане от дивана няма да стане) или “поничките”, “кроасаните”, “кифлите” или някакви други примитивни дебили ще изтрепят децата ни. Пред очите на други дебили, въоръжени с телефони!

Назаем от shash.bg

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар