Понеделник, 16 Септември 2019
Понеделник, 16 Септември 2019
Елиф Шафак: Турция можеше да просперира, можеше да стане по-демократично общество, но с времето тя се затвори в себе си

Елиф Шафак: Турция можеше да просперира, можеше да стане по-демократично общество, но с времето тя се затвори в себе си

"Турция е страна, в която броят на сексуалните посегателства расте", казва още в интервюто писателката

Г-жо Шафак, защо сте в Лондон?

- Вече повече от десет години изминаха откакто дойдох в Лондон. В началото сновях между Истанбул и Лондон. Аз винаги съм живяла в разлинчни държави, в различни градове, сред резлични култури. Затова една част от мен винаги е била мигрантка. Аз свикнах с това. От друга страна, обаче стана много трудно за писателите да живеят и творят в Истанбул, това се отнася и за журналистите и учените. Разбира се, и този фактор има влияние. Но в началото дойдох тук, с намерението да посетя различно място, продиктувано от това чувство на мигрант, както и желанието ми да пиша на английски език, исках да си създам едно миниатюрно поле. Аз винаги съм обичала да пътувам и това ме е подхранвало като писателка.

- Казахте, че за писателите и интелектуалците Истанбул е станал по-трудно място за живеене. От каква гледна точка?

- Животът в Истанбул действително стана много труден. Особено към журналистите аз имам огромно уважение. Работата на журналистите, които искат да практикуват професията си по един честен и професионален начин е изключително трудна. Но същевременно средата стана много тежка и за писателите и за учените, защото са налице огромни несправедливости и незаконосъобразни действия. Казано накратко, средата е много трудна за хората на словото. Ако един от водещите ни карикатуристи като Муса Карт бива хвърлен повторно в затвора, това показва, че за всички творци положението е много тежко.

- Имаше ли някакъв повратен момент, т.е. откога Турция е в това състояние? Какво показва Вашият опит, каква беше преди, и как се промени сега Турция?

- Разбира се, че Турция се промени и изостана. Това е много тъжно, защото Турция можеше да просперира, можеше да стане по-демократично общество, имаше потенциал това да се случи. Но с времето тя се затвори в себе си, национализмът се надигна, религиозността – също, фанатизмът нарасна, нетърпимостта нарасна. Всички тези предпоставки вървят ръка за ръка с авторитаризма. Аз съм феминистка и винаги съм отдавала значение на равнопоставеността между мъжа и жената и смятам, че в обществата, в които взимат връх национализмът, религията и авторитаризмът там нараства и сексуалната дискриминация. Наблюдаваме как се увеличава и насилието над жените, увеличава се хомофобията и въобще като цяло нетърпимостта към Другия в такива общества нараства.

Избирателната урна сама по себе си не може да внедри демокрацията в едно общество. Разбира се, че изборите са важни и много ценни, на заедно с това, за да може да стане една система демократична е нужно да има правова държава, разделение на властите, ако цялата власт се концентрира в ръцете само на един човек, там няма разделение на властите. За да има демокрация в една държава, в нея на всяка цена пресата трябва да е свободна и плуралистична, също така и академичната общност трябва да е свободна, трябва да се защитават правата на жените и малцинствата, с други думи наред с всички тези обстоятелства плюс избирателната урна една система може да бъде демократична. Ние едно по едно загубихме всички тези компоненти, остана само избирателната урна, сега касират и изборите. Следователно, аз чувствам огромна тревога, безпокойство и мисля, че като хора на изкуството ние трябва да изразяваме своя глас.

Трябва да отбележа, че да говоря не е толкова лесно за мен, защото аз съм затворен в себе си човек. Бих искала да се затворя само с книги в една стая и да не излизам от нея. Такава съм по природа. Но вярвам, че по съществените въпроси писателите и хората на изкуството трябва да изразяват своя глас, ние не можем да запазим мълчание, защото преминаваме през един тунел, в който се извършват антидемократични действия, безправия и несправедливости.

- Ако се върнем назад в миналото, беше ли възможно да се предвиди, че тези неща ще се случат? Ако отговорът е положителен, било ли е възможно интелектуалците и обществениците да заемат по-различна позиция? В ранните години на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) имаше усещането, че Вие стоите близо до линията на тази партия, но когато по-късно нещата стигнаха до авторитаризъм, както преди малко споменахте, такива интелектуалци бяха подложени на критики, задавайки въпроса защо не са предвидили това. Вие къде слагате себе си в сравнение с миналото?

- Не трябва да забравяме, че тук говорим за едно четиринайсетгодишно управление. В сравнение с ранния период на ПСР и сегашното й състояние е налице невъобразима разлика. Когато дойде на власт тази партия обещаваше демократични реформи и всички те бяха много важни. Те обещаха да напишат нова конституция – по-демократична и по-плуралистична, това наистина беше много важно обещание. Те заговориха за по-мирни взаимоотношения с кюрдите, което отново беше изключително важно. Те заявиха, че ще признаят страданията на арменците и това е много важно. Те обещаха за пръв път, че ще поканят на разговор майките, които организират седнали демонстрации в съботните дни (от 1995 година насам едно общество на майките, които са загубили своите деца или близки при неясни и съмнителни обстоятелства, организират седнали демонстрации в съботните дни с настояването властта да осветли техните случаи – б.р.). Мога да ви изброя стотици примери. Между реториката от онзи период и онова, което по-късно преживяхме съществува огромна разлика. С времето тази партия се разпадна и се трансформира в едноличен режим. Случиха се огромни пречупвания.

Знам, че в Турция много се дискутира по тази тема, но за съжаление ние изгубихме нюансите. У мнозина хора съществува рефлексът за категоризирането на хората – ти от кои си, на какви позиции стоиш и т.н. Аз намирам за крайно погрешно такъв начин на мислене. Вие се върнахте петнайсет години назад, а аз си спомням онова време много добре. Тогава студентките, които носеха кърпи на главите си не биваха дапускани в университетите. Аз винаги съм била против това, защо и те да не учат, точно обратното, аз искам повече жени да получават образование, искам това като една феминистка, искам го в името на равноправието, но като кажете това в Турция веднага ти казват, че и ти си една от тях, т.е. и ти си ислямистка. Нищо общо. Но аз, разбира се, че ще защитавам момичетата с кърпи на главите да имат равен достъп до образованието, защото това е много важно, особено в държава, в която момичетата не ги пускат да учат. Давам този пример, за да покажа, че в Турция когато кажете нещо веднага ви се лепва някакъв етикет. На второ място, аз винаги съм била против поляризирането на обществото. За мен е важно какви мостове може да изграждат литературата, изкуството, следователно хората, които гласуват за ПСР също може да са мои читатели. Но когато кажеш това, получаваш отговора, че и ти си една от тях. Давам тези примери, защото съм ги преживяла. У нас всичко се осмисля само в черно и бяло. Ние трябва да превъзмогнем това положение. Ние можем да критикуваме правителствата, но същевременно не трябва да късаме връзките си с хората, които мислят различно, обличат се различно, говорят различно. Между политиците и обществото трябва да се прави разлика. Двете неща са различни.

- Възможно ли е когато политиците създават своите общества, те да укрепят и властта си по този начин? Тоест поглеждайки назад през тези петнайсет години, споделяте ли мнението, че сегашната власт е саздала своето общество?

- Авторитаризмът е нещо, което не само разрушава политиката и не само превръща политиците в по-тесногръди, но същевременно нанася поражения и върху обществото и човешките взаимоотношения. Ние днес се превърнахме в много гневно общество и отношенията между хората бяха силно накърнени. Ако разговаряте с интелектуалци, които са били свидетели на 1960-те, 1970-те, 1980-те години, всички те казват „какво ли не сме преживели, но никога не сме губили надежда, както сега“. Може би днес онова, което ние сме загубили е надеждата, тя беше силно накърнена – надеждата за обществото, за бъдещето, за културата ни. Налице е страшна уплаха.

- Според Вас какво е решението? Сега ще се проведат нови избори (за кмет на Истанбул). Вие споменахте за отслабването на гражданското общество, което постоянно търси демокрацията в избирателните урни. Какво може да заличи поляризацията в турското общество?

- Турция е много интересна и много сложна държава. Тя не прилича на никоя друга страна. Затова не е лесно да бъде анализирана. Представете си как всички класически и социални медии се контролират от едно място, но въпреки това половината от гражданите на страната продължават да гласуват по различен начин. Това е много интересно, то не се постига лесно. Това го видяхме и на последните местни избори. Що се отнася до самите избори смятам, че беше извършена огромна несправедливост, правото на Екрем Имамоглу беше погазено и ние трябва да изразяваме това на глас, ако имаме съвест. Не се дават никакви обяснения, умът ни не го побира, няма как да се обясни логично, че само една от общо четири бюлетини е недействителна, а останалите са валидни. Надявам се Екрем Имамоглу да спечели с още повече гласове в Истанубл, защото вярвам, че правото му беше отнето.

- Сега искам да Ви питам за новата Ви книга „10 минути и 28 секудни“, която е разказ за Истанбул. В Лондон ли я написахте?

- Да, написах я в Лондон. Аз от около петнайсет-шестнайсет години пиша на английски език. Да пишеш за Истанбул когато не си в Турция е особено чувство, в романа се усеща носталгията, мъката по родния край, чувството на полудоброволна и полуналожителна заточеност. Тези чувства са ми много познати. Мнозина мои приятели ми казват, че не четат вече вестници, защото им се разваля настроението, но когато сте далече от родината четете всичко. Аз чета дори автори, които никога не бих прочела, следя пресата, защото отдавам значение. Казвам това, защото в Турция е налице убеждението, че ако критикувате властта, значи не обичате родината си. Защо това да е така. Тъкмо обратното е, ако обичате страната си, вие трябва да критикувате нередностите. У нас това демократично разбиране не е утвърдено за съжаление.

- Вие пишете и политически статии, включително и за чуждия печат. Това не увеличава ли дистанцията между Вас и читателите?

- Аз пиша от двайсет и пет години. Изминах доста път и установих едно нещо – аз никога не станах писателката на елитното общество. Никога не съм получавала положителна енергия от елитната прослойка. Винаги ме гледаха със снизхождение, подценяваха ме, писаха обидни неща за мен, но въпреки това книгите ми се четяха и бяха обикнати. Аз дължа всичко това на моите читатели. Под елитна прослойка имам предвид хората на всласт, колумнистите от тях видях само грубо и яростно отношение, особено ако сте жена, дозировката на критиките е още по-голяма. За този проблем също трябва да говорим, защото в Турция един писател, ако е мъж, той първо се възприема като писател, но една жена писателка винаги първо се възприема като жена и после като романист. Отношението към жената е по-различно и докато тя не достигне преклонна възраст, не получава необходимото уважение от елита. Като жена писателка аз постоянно съм се сблъсквала с това. Квалификациите към жените писателки са подценяващи, обидни. Казвам всичко това, за да изтъкна, че енергията, която ми дават читателите е много по-различна. Трагедията на нашата страна е, че у нас редовите читатели са много по-напред от елита.

- Споменахте за отношението към жените писателки, напоследък в социалните мрежи се публикуваха няколко страници от романа Ви „Забранено“ с внушението, че насърчавате педофилията. Бяхте критикувана за това. Какво е мнението Ви по този въпрос?

- Аз остро възразявам срещу това, чувствам и голяма болка. Това е много несправедливо, целият ми живот протече под знака на защитаването на правата на жените, равноправието между половете, правата на децата. Хората, които изтъкват подобни твърдения не са прочели романите ми, те дори си го признават, тогава те не би трябвало и да се изказват. Но хората, които са прочели моите романи знаят, че аз винаги се опитвам да дам трибуна на отхвърлените, мачканите, онеправданите, това е общият мотив в моите книги. Винаги съм искала да се чува гласът на Другите, да приобщим хората от периферията към центъра, да говорим по темите, които не се дискутират, да обсъждаме безправието. Затова ми е мъчно, защото аз винаги съм вярвала и защитавала равноправието, правата на малцинствата, на Другите, на смачканите, винаги съм искала да разказвам техните истории през техните очи, защото литературата трябва да бъде гласът на хората, които биват заглушавани.

За съжаление сексуалните посегателства са част от реалността в нашето общество. За нея не се говори. И понеже не се говори, жертвите остават самотни. Аз като писател стоя на страната на жертвата. И разказвам неговата история през неговия поглед. Тук въобще не може да става дума за насърчаване или защитаване на педофилията. Тъкмо обратното, разказвам как едно сексуално посегателство погубва човешкия живот и извеждам на преден план правата на жертвата. Моите книги са преведени на петдесет езика по света и се четат. Но за съжаление в собствената ми родина думите се изваждат от контекста и се сблъсквам с груби обвинения.

- Някои изразяват опасението, че подобни критики биха довели до автоцензура в литературата, а може би и в театъра с времето. Тогава по какъв начин трябва да се представят подобни теми в едно литературно произведение?

- За съжаление е налице голямо лицемерие. Защото Турция е страна, в която броят на сексуалните посегателства расте. Ние трябва да си подадем ръка и да променим законите, манталитета, езика, който използват адвокатите, съдиите и още редица други неща. В страна, в която правата на жените се погазват, дискриминацията на полова основа се е вкоренила дълбоко да посегнеш на литературата е друга трагедия. И ако тази култура на линчуване продължи, това ще сблъска творците с автоцензурата и цензурата. А в общества, които са изгубили изкуството, животът потъва в мрак.

- Книгата Ви сякаш е историята на една силно, но самотна жена, около която по-късно се появяват и други герои. Как подбрахте героите си в романа?

- Аз обичам книги с наситен персонаж. Но сякаш исках да акцентирам върху чувството за самота. Турция е страна, която кара хората да се чувстват самотни и ако се докоснете до нечия болка, ще чуете най-различни оплаквания. Всеки по някаква причина се чувства накърнен, самотен, а всъщност броят на самотните хора не е малък и може би е много важно хората да се подкрепят помежду си. За това в романа има един епизод, в който се разказва за връзката между хора, които нямат кръвна връзка помежду си. Романът дава гласност на трудните за разговор теми, но същевременно извежда на преден план и живота, житейските реалности, приятелствата. Затова вярвам, че когато я прочетат хората ще се повлияят положително от книгата.

- Намираме се във Великобритания. Тук се разрази един хаос, наречен Брекзит. От друга страна, се говори за надигането на крайно десните партии на изборите за Европейски парламент. Вие как гледате на света сега?

- Разбира се, налице са огромни промени и на Запад и на Изток. До неотдавна съществуваше схващането, че някои части на света са с утвърдена демокрация, или по-точно това важеше за западните демокрации. Следователно се смяташе, че битката за правата на жените, за демокрацията и за свободата на словото се води в страни като Турция. Но това схващане се промени от 2016 г. насам, защото, според мен, мнозина хора осъзнават, че обществата могат да се подхлъзват и назад, историческите процеси не на всяка цена се движат само напред и е възможно да се повтарят грешките, които хората преди нас са допускали. Смяташе се, че всички идеологии като крайният национализъм, фундаментализмът, фанатизмът или расизмът, които противопоставят хората един срещу друг е вече в миналото, но сега виждаме, че те отново възкръсват.

- Какво подхранва тези идеологии?

- Трудно е да се конкретизира само една причина, защото са налице много пластове. Но една от темите, на които трябва да се обърне внимание е неравноправието. Дори и със закъснение през 2019 г. темата за неравноправието трябва да стои в центъра на много дискусии. Тук имам предвид икономическото неравноправие, но не се ограничавам само с това. Същевременно бих споменала и липсата на равен достъп до образованието, неравноправието между хората от селските райони и големите градове, всичко това трябва да се обсъжда. Успоредно с това е важно и възприятието, което поражда бежанската криза.

В нашето време ставаме свидетели на това как мнозина хора живеят в безпокойство. Сега е по-различно в сравнение с началото на второто хилядолетие. Тогава имаше много надежди, във всичко което се публикуваше тогава се акцентираше върху оптимизма, това се тълкуваше като победа на либералната демокрация, отсега нататък историята щеше да се движи само напред, благодарение на дигиталните технологии светът щеше да се превърне в едно глобално село. Тези очаквания не се оправдаха.

През 2019 г. навлязохме в ерата на песимизма, на черногледството, махалото се плъзна в обратната посока. Днес много хора имат своите тревоги, безпокойства, страхове, предразсъдъци. За съжаление виждаме как с тези страхове се спекулира от страна на популистите и демагозите. Аз вярвам, че интелектуалците трябва да издитнат глас срещу всякакъв вид популизъм, национализъм, фанатизъм.

- Вие какво място бихте искала да заемете в съзнанието на Истанбул и на Лондон?

- Много хубав въпрос. Всеки писател има своите пространства, в които е живял. Например аз съм живяла в „Казанджъ Йокушу“ (Истанбул) и в новия си роман разказвам за този квартал. Той има отпечатък върху мен. Историята на „Казанджъ Йокушу“ е интересна. През 1940-те и 1950 –те години там предимно са живели малцинства – гърци, арменци, евреи, но мнозина от тях не са успели да се хванат за живота и са се изселили. През 1970-те години са дошли сексуалните малцинства, мнозина травестити са се установили, но и те на са успели да се пригодят в обстановката и се преместили. През 1990-те години дойдоха хора на изкуството, които можем да окачествим като бохеми. Когато аз се настаних в „Казанджъ Йокушу“ там имаше следи от всеки един период, имах възрастен съсед грък, другият ми съсед беше травестит и аз си представях тази улица като един кораб, ние сме пътешествениците в него, никой не е вечен в този град, всички идваме и си отиваме, оставяйки своя отпечатък. Много е важно тези истории да не се забравят и да им се вдъхне живот. Работата на писателя е да ги издирва и да допълни съзнанието на града с тези спомени.

От друга страна, не трябва да губим своята любознателност. Например, ако видя някаква табела на османотурски език, аз се интересувам от смисъла и значението на надписа. Аз така написах романа си „Дворецът на бълхите“, тръгвайки от един кратичък въпрос. Една от улиците на Истанбул в превод имаше значение на „човек, който озаптява лудите“. Реших да разбера защо улицата носи това название и това ме отведе до една история. За мене е много важно писателите да гледат на града, в който живеят като на една книга и да пишат с желание, любов, влечение.

Забележка: Интервюто на турската писателка Елиф Шафак е дадено за турската секция на Би Би Си

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар